ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ТРАВМИРАНИЯТ СУБЕКТ В РОМАНА „ПОРАЗЕНИТЕ“ НА ТЕОДОРА ДИМОВА

Виктория Викторова

144.СУ „Народни будители“/ Софийски университет „Св. Климент Охридски“ (България)

THE PSYCHOLOGICALLY TRAUMATIZED SUBJECT IN TEODORA DIMOVA’S NOVEL “THE STRUCK”

Viktoriya Viktorova

144.High School Sofia / Sofia University St. Kliment Ohridski (Bulgaria)

 

The article presents and analyzes the psychological trauma experienced by the characters in Teodora Dimova’s novel Porazenite / The Struck. He explores various aspects of individual and collective trauma, emphasizing the social and family pain caused by the repression of the communist regime in Bulgaria. Each of the characters carries their own unique pain and experiences personal drama, reflecting the common trauma of society. The research examines how psychological traumas are passed down from generation to generation and how they can be overcome by uncovering secrets and becoming aware of the past. The text emphasizes that uncovering and exploring these traumas is key to overcoming them and achieving a better understanding of the past and the present. This allows the next generations to face their personality and free themselves from the inherited pains of of their predecessors.
Keywords: communism, trauma, psychotrauma, inherited pain

 Настоящата статия представя и анализира психологическите травми, които преживяват героите в романа „Поразените“ на Теодора Димова. Той изследва различни аспекти на индивидуалната и колективната травма, поставяйки акцент върху социалната и семейната болка, причинена от репресиите на комунистическия режим в България. Всеки от героите носи своята уникална болка и преживява лична драма, отразявайки общата травма на обществото. Изследването разглежда как психотравмите се предават от поколение на поколение и как те могат да бъдат преодолени чрез разкриването на тайните и осъзнаването на миналото. Текстът подчертава, че разкриването и изследването на тези травми е ключово за преодоляването им и за постигане на по-добро разбиране на миналото и настоящето. Това позволява на следващите поколения да се изправят пред своята личност и да се освободят от унаследените болки на предшестениците.
Ключови думи: комунизъм, травма, психотравма, унаследена болка

Много от произведенията от съвременната българска проза разглеждат исторически или социални контексти, използвайки обратен ход на времето, за да обрисуват връзката между съвременността и миналото. Въпреки навлизането на разнообразни жанрове в литературата развитието на научната фантастика и автофикционалната вълна, присъщи за нашето десетилетие, отразяването на действителни събития и случки и казването на истината се оказват жизненонеобходими за съвременното българско общество. Реалистичният дискурс в литературните текстове цели търсене и доказване на истинното, а  включването на паметни исторически моменти от българската история документират доказателствено правотата за случилото се.

Агресивно налаганият социалистически реализъм като единствен творчески метод на писане води със себе си една вълна от творци с потиснати и неизговорени травми след неговото разрушаване. Сриването на комунистическия строй довежда до желание за развенчаване делата на идеологическата диктатура и отприщва вълна от доброволци, искащи да разказват за тези безчинства. Нещо повече – във времена, в които централно място заема колективът, индивидуалитетът бива потиснат. Личният и интимният свят на единицата е пренебрегнат за сметка на оптимистичните вярвания и проблеми на масата. Ако приемем обаче, че индивидът е изделието на епохата, то той представлява едно своеобразно свидетелство и документ на периода си. Превръщайки се в историческо удостоверение, индивидуалната личност би могла да функционира и като уверение, което черно на бяло излага фактите от своята действителност. Близо половинвековното тоталитарно деспотство, успявало да моделира подвластно и склонно на манипулация общество, бива разкритикувано и осъдено. Истината за трудните времена от епохата на социализма се превръща в двигател на сюжетното действие в много наши съвременни художествени произведения, в които се оказва, че, ровейки се в миналото, в настоящето изплуват потиснатите травми.

Един от примерите е романът „Поразените“ на дъщерята на класика Димитър Димов Теодора Димова. Той излиза през 2020 г. и става носител на престижната френска награда „Фрагонар“. Книгата разказва за първите дни след преврата на 8-ми срещу 9-ти септември 1944 г., когато интелигенцията, определена за „буржоазна“, и хората, отказващи да приемат новата власт, етикирани като „врагове на народа“, биват подложени на жесток терор, репресии, съд, изселване и смърт. Тази антикомунистическа белетристична творба е разделена на четири части и представя съдбата на четири напълно невинни семейства – жертви на новата диктатура.

Всъщност в академичното и литературно пространство към днешна дата се наблюдава един засилен интерес към изследване на тоталитарните десетилетия. Разкриват се във все повече детайли тайните и методите от управлението и безчинствата на БКП и се е дало гласност вече на редица проблеми. От дистанцията на времето и през семейно-родовото обаче Теодора Димова представя различните психологични аспекти на травматичното преживяване през тоталитарните години. „Поразените“ е роман, функциониращ като трибуна за болката…“, казва Маргарита Бурмова в своята рецензия за романа в „Литературен вестник“ (Бурмова 2022) и като такъв има силата да визуализира чрез словото болежките на онова поколение, превърнали се към настоящето в психотравми. През комунистическия период в съветските държави човешката личност е била подложена на една съзнателна хибернация, която в крайна сметка води до криза на личността и до формирането на една лична и  национална рана. Терорът и насилието върху човешката личност са залегнали върху всички сфери от живота. Човекът през комунизма е осъзнавал силовото влияние на системата върху него, но невъзможността да ѝ се опълчи отключва за пореден път у него инстинкта за оцеляване, който е така присъщ за българина, принуден да оцелява от столетия. Затова след падането на режима следват процеси, свързани с утвърждаване на идентичността и личността и лекуването на душевната травма.

В книгата си Н. Узунов дава дефиниция за психотравмата: „Ние дефинираме психотравмата като хипермнезирана, осъзната, непълно осъзната, хипомнезирана и рядко забравена, амнезирана трета следова мозъчна болестотворна причина, респективно мъчително, негативно афектно преживяване, което обсебва личността поради информационно значимото си въздействие, предизвикано от свръхсили, неадекватни за дадена личност дразнители и ситуации с точно определена фабула“ (Узунов 2000: 147). Въпреки че героите в „Поразените“ са лишени от сложни психологически портрети и в романа не е поставен акцент върху ексцеса на ужаса, произведението на Теодора Димова прелива от травмирани герои и бих могла да откроя няколко проявления (форми) на травмата – лична, семейна, родова и социална, които са взаимосвързани и до голяма степен се преплитат и в романа.

Личната травма

Да започнем оттам, че представителите на силния пол в романа (Никола, Мина, Борис, Михаил) неминуемо имат своите лични травматични преживявания. Техните психически травми обаче са най-краткотрайни, защото на практика изживяват продължителен и силен стрес, преди да бъдат убити. В книгата на Никола К. Узунов се изтъква, че „…„стрес“ означава изпитание, бедствено положение, нещастие, метод за измъчване и въздействие (…) натиск върху твърди предмети или въздействие върху човека или върху неговата психика“ (Узунов 2000: 85) и в този смисъл тоталитарната власт, налагайки контрол и всявайки страх у познатото и непознатото обкръжение на героите, нанася върху мъжките персонажи една параноичност и тревога за утрешния ден. Всъщност продължителното изпълване и/или налагане на организма с адреналинови невротрансмитери води до образуването на психотравми и психични разстройства. Тези мъже са представители на интелигенцията и техните занимания, дейности, професии са обект на елиминиране от страна на Партията. Никола Тодоров е писател, журналист и ръководител на столичния интелектуален „Кръг 19”, както и главен редактор на списание. Определен като „народен враг“, героят бива ненадейно отведен от дома си и жестоко разстрелян след това. Безспорно в Димовото произведение героите са интуитивни и до голяма степен предвиждащи историческата развръзка. Например в новия си роман, който подготвя Никола, се разказва за поколението, навлизащо след Европейската война: „Загубите, които България била претърпяла тогава, се били превърнали в дълбинни травми, с които неговите герои не намирали нито силите, нито куража да се справя“ (Димова 2019: 13). Забелязваме, че травматичното се прокрадва дори във фикционалния свят на мъжа. И по-нататък героят констатира: „Обществените стигми се превръщат в лична трагедия, това ще стане и с нашето поколение, Райно…“. (Димова 2019: 13) Той вярва, че „онова, което веднъж се е случило, по един или друг начин неизменно ще се повтори…“. (Димова 2019: 13) Още в първите страници на романа на Димова Никола влиза в ролята на пророк и предсказва до голяма степен съдбата не своето поколение. Чрез умението му за предчувстване на събитията и неговата проницателност стигаме до заключението, че травмата има способността да се повтаря и предава от поколение на поколение. Може би дълбоко в себе си героите (и ние, хората) също сме убедени, че тази повторителност на травмата е заложена да се препредава – затова Райна е безкрайно невротична и разтревожена още преди новата власт да започне да господства в България. Не са случайни нейните думи: „…трябва да напуснем България, така, както правят почти всички, защото ни очакват големи беди, зная това със сърцето си, с интуицията си на майка, чиито деца са заплашени“ (Димова 2019: 20). Съвсем скоро тревогите и  страховете на Райна се сбъдват – Никола е арестуван.

Друг интуитивен герои се оказва и духовното лице в романа. Отец Мина следва християнския морал и благочестие. Той е свещеникът на Болярово, който предусеща опасностите, пред които е изложен народът: „Екатерина, имам лоши предчувствия, много лоши“ (Димова 2019: 121). Неудобен на новата власт поради религията и разпространението на агресивния атеизъм, изповядван от комунистите, на героя му бива поставено клеймото фашистки Исус и табела на врата Юда, които дамгосват и нанасят душевна рана на отеца. Въпреки това неговият дух остава силен и верен на религията до последния си дъх, извършвайки последно причастие, преди да бъдат убити тримата приятели.

Прототип на героя Михаил Александров от „Поразените“ е вероятно бащата на авторката. Михаил (баща на Александра и съпруг на Сия, която е дъщеря на Райна) е талантлив художник, който през 1956 г. прави своя изложба в Художествената академия, но след нея творчеството му е предложено за самокритика, тъй като не отговаря на идеологическите очаквания. Въпреки че получава внезапна защита от високо място – получава поздравителен адрес за изложбата си от първия секретар на ЦК на БКП, самият творец възприема това като още по-голяма обида. Съдбата му напомня на тази на Димитър Димов и случая „Тютюн“[1]. Може би тук е редно да споменем стремежа на Теодора Димова да напише исторически роман за годините под еднопартийна власт. Безспорен е фактът, че за да напише исторически роман, един автор трябва много добре да познава духа на епохата, за която говори, да е запознат с множество документи от миналото, изследвания и паметници, но несъмнено най-успешно би било, ако е свидетел на събитията. Опирайки се на действително съществуващи исторически факти, писателят може да „доразвие“ историята и сюжета, смесвайки история и фикция. Чрез образа на своя литературен герой Теодора Димова цели да постигне художествено възмездие за страданията на своя баща. Тя изтъква, че след преживяната защита Михаил е силно травмиран и вече не може да създава своите произведения – така, както Димитър Димов не може вече да пише с истинска вдъхновеност.

Останалите мъже в „Поразените“ са представители на Народната милиция в лицето на Йордан, Васа и Ангел. Въпреки че са „от другата страна“, техният живот не е по-малко изпълнен с травматични преживявания. Най-силно това се усеща при Йордан Нонкин – незаконнороден син на бедна селска жена на име Нона, непознаващ баща си[2] и затова приел като фамилия името на майка си. Безспорно една такава детска травма би оказала влияние в живота на всяко човешко същество. Неговото поведение всъщност е продиктувано от агресията, гнева и болката, която младият мъж изпитва към майка си и към света: „Йордан не разрешил на майка си да влезе в къщата, тя удряла с юмруци по вратата и крещяла, а той се бил залостил отвътре и се смеел. Махай се, вещице, махай се, курво, виковете на Йордан огласявали квартала, в който живееха, но съседите не посмели да се намесят от страх пред пияния Йордан“ (Димова 2019: 124). Държанието му е форма на бунт, проява на опитът му да се себеидентифицира. Може би това е причината Йордан да избере страната на новата власт. До този момент той не е успял да намери себе си, да разбере кой е и защо е на този свят. Той е носител на психопрофил на типичното момче, израснало без силната бащинска авторитетна фигура. За неговата лична травма можем да порицаем майката, която също пази травмата си в тайна. Травмираните родители, който крият истините за миналото от децата си най-вече поради срам и страх предават генетично емоционалното си състояние. Галит Атлас твърди:„…дори и най-мрачните тайни, които те никога не са споделяли с никого – оказва реален ефект върху живота на техните деца и внуци“ (Атлас 2023: 16). Другият милиционер Ангел или Ачо, както го нарича колегата му Васа, бълнува насън и се буди с викове. Васа е човекът, който е разкрил причината за инсомнията му и Ангел е наясно с това: „Знае как насън се опитвам да викам в собствените ни лица убийци, убийца, убийци, как се опитвам да спра собствената ни стрелба и не мога. Всяка нощ се опитвам насън да спра изстрелите, които самият аз изстрелвам. “ (Димова 2019: 164). Името на Ангел е в противоречие с дейността, която е делегиран да изпълнява. Ангелско и демонично се бият в него, но наяве той трябва да проявява стоицизъм в изпълнението на служебните си ангажименти. Неговият самоконтрол обаче му изневерява през нощта, когато се събужда гузната му съвест, породен от жестоките му деяния. Героят е типична жертва на тоталитарната диктатура и продукт на антихуманната политика.

Жените в романа не се изобразяват като силни героини – напротив те са изключително слаби и безсилни пред развоя на събитията. Те просто се борят с непоносимата мъка, с изселването и колективизацията, непосилния труд, стремейки се да бъдат и майки, и баща за децата си, опитвайки се да съхранят семейните традиции и да поддържат обществените норми на тяхната прослойка. През писмото на Екатерина, адресирано до нейните трима синове, научаваме за личната травма на една жена, наскоро загубила обичания си съпруг (Мина) и разболяла се навярно от тази загуба. Болестта, покосила жената, е физическото проявление на душевната ѝ рана. Епистоларният подход, избран от Екатерина, представлява един дневник на агонията – според нея тя бавно умира или от туберкулоза, или от рак на белите дробове. Със своето писмо вдовицата цели болката да бъде запомнена и да се предаде на следващите поколения. Страданията личат от ретардациите и разбъркания на моменти синтаксис в писмото. Тя е единствената героиня, която се изповядва пред децата си и не прикрива болката и болестта си. Въпреки това съдбата на момчетата е пагубна, защото единият близнак става емигрант, другият се самоубива, а големият брат става сътрудник на властта и продължава да живее в дома на родителите си, опорочавайки паметта им.

Трудно е да се отличи коя съпруга преживява ужаса най-тежко. Болката не може да се измери. Всяка от тях съчетава в себе си личната и семейната травма. Пример за това е Виктория (съпруга на предприемача Борис Пиперков), чиято лична травма е бездетството. Тя е принудена да изтърпи непосилното бреме на своята яловост, но и изневерите и незаконнородените деца на съпруга си.[3] Въпреки че съдбата е милостива към жената, изпращайки ѝ пред вратата бебето Магдалена, майчинският инстинкт ѝ липсва – след смъртта на Борис тя обявява вечен „траур“, а след смъртта на баща си се пропива, без да мисли за съдбата на Магдалена. В следващите страници границите между реално и нереално се размиват, а съзнанието на Виктория се деперсонализира – тя започва да халюцинира, изпада в делирии,  връща се в миналото и разказва на Магдалена истории от моминството си, някои от които не звучат правдоподобно. Под влиянието на алкохола речта ѝ се дисорганизира, намаляват когнитивните ѝ функции, включително и способността ѝ да процесира информация. В този момент изплува на повърхността и тайната за подхвърленото бебе. Неадекватното поведение на майка ѝ[4] довежда Магдалена до тотална дереализация и объркват детското съзнание, но образът на Магдалена ще бъде разгледан по-нататък.

Личната травма на Райна е свързана с пожертвователния избор, който прави, за да може съпругът ѝ да бъде преместен в болница. Парадоксалното е, че тя остава лоялна жена въпреки изневярата с Методи Желязков.[5] Нейната постъпка всъщност остава семейна тайна, защото тя не е разказана на никого. Всъщност героинята през болестта (вероятно деменция) разказва до някаква степен семейните тайни, но те звучат като халюцинации за внучката Александра. Развенчаването на истината минава през шизофренното и като неразбираемо остава в небитието. На практика Райна е пример за лична, семейна и родова травма. Тя е оцелялата баба, която обаче отказва да говори: „Шшт! Никой не бива да знае, дори майка ти. Децата не бива да знаят“ (Димова 2019: 243). В книгата на Галит Атлас „Емоционалното наследство“ психоаналитичката говори за наследените семейни травми, който се предават от поколение на поколение особено когато травмираният съзнателно пази мълчание за травматична случка в живота си: „…мълчанието е най-добрият начин да изтриеш неприятните спомени“ (Атлас 2023: 12), заключава тя и допълва: „В онези дни битуваше убеждението, че онова, което не помниш, не може да те нарани“. (Атлас 2023: 12) В стремежа си да предпази дъщеря си Сия и впоследствие внучката си Александра Райна прави точно обратното – засилва психотравматичното преживяване и симптоматиката се унаследява от следващите поколения жени в семейството. Те несъзнателно преповтарят травмите на предците си, без да предполагат. Такъв е и случаят със Сия.

Съпругата на Михаил Александров също като Виктория изпада във вечен официален траур след смъртта на мъжа си. Тя отказва да живее с майка си Райна и дъщеря си Александра в новия апартамент, закупен от продадените картини на художника: „Искам да се върна в ателието на Михаил и да живея там, сред неговите вещи, сред неговия мирис, сред неговите картини и бои“ (Димова 2019: 195). Тоталният ѝ отказ да продължи напред осъжда Сия на вечно страдание. Според Фройд в основата на травматичните неврози лежи фиксацията върху момента на нещастието[6], а „най-характерен пример за емоционално фиксиране върху нещо минало е скръбта, при която изцяло се обръща гръб на настоящето и бъдещето“, казва той. (Фройд 1990) Изборът на продължителното страдание води до тотална неспособност за възстановяване. В крайна сметка Сия се превръща в „мъртва майка“ за Александра по термина на френския психоаналитик Андре Грийн. Той описва такъв тип майки като: „недостъпната, обикновено депресирана и емоционално отсъстваща майка. Тя е травматизирана, дистанцирана и емоционално мъртва. Емоционалната смърт на майката обикновено е причинена от някаква загуба, която предопределя съдбата на нейното дете, което цял живот се опитва да се свърже с майка си и да я върне към живота“ (Атлас 2023: 39). Ако се опрем на трансгенеративното схващане за травмата, ще се окаже, че съдбата на Сия е съвсем логична, тъй като майка ѝ Райна, непреодоляла собственото си травматично събитие, препредава генетично душевната си рана на следващите жени в рода, а според разбиранията на психогенеалогията героините Райна – Сия – Александра са класически примери за продължение на семейната травма.

Семейно-родова травма

В „Поразените“ няма нито едно здраво семейство, но децата са изключително сензитивни. Макар терорът срещу бащите им да се пази в тайна, те усещат напиращата опасност и улавят напрежението, което цари в семействата. Райна и Никола избягват да говорят пред децата си за настъпването на катастрофалните промени в обществения живот, но: „Теодор и Сия с интуитивна чувствителност на всички деца усещаха, че нищо вече не е като преди, но нито с баща си, нито с майка си, нито дори един с друг можеха да го споделят“ (Димова 2019: 31). През тоталитарния режим арестите, изтезанията и убийствата имат разрушителен ефект върху семейната динамика и ценности. Принудителното разделяне на семействата и изселването като методи за контрол нарушават семейните устои и действат пагубно на следващите поколения, чиито семейства в повечето пъти също са нездрави. Вече разгледахме семейството на малката Сия, която като голяма не успява да пребори тежката детска травма от загубата на баща си и копира модела на своето семейство. От друга страна, Брат ѝ Теодор (впоследствие вуйчо на Александра) се жени за М., но остават без деца[7]. Този развой на събитията не е изненадващ според псхихогенеалогията, смятаща, че „следващото поколение е призовано да се идентифицира с предишното и да поеме на плещите си травмата и загубата на своите предци“ (Атлас 2023: 77). Арестът на Никола сякаш провокира децата му да узреят за една нощ и да осъзнаят света на възрастните. Самата Райна в този момент отказва да приеме действителността, но децата са съвсем наясно каква е съдбата им: „Децата знаеха, че няма никаква грешка, а аз не. Децата узнаха, а аз не. Те нямаха достъп до нещата, които аз чувах и виждах около себе си, а те не. И въпреки това те знаеха, че са вече сираци, а аз още не“ (Димова 2019: 49).

Синовете на Екатерина и отец Мина преживяват най-вече болестта на майка си и боледуват наравно с нея: „Вие се свивате, когато пристъпите започнат, все едно че някой ви удря с камшик, прегъвате се, сгушвате се един в друг, като че ли за да се спасите от тази кашлица, която ви премазва“ (Димова 2019: 106). Те са класическият пример на разбитата семейна идилия и впоследствие нарушените родови закони – един от близнаците се самоубива (един от християнските грехове), другият емигрира (напуска родното място и дом), а първородният става един от членовете на новата власт, убили баща му. Чрез своето писмо майка им предоставя възможност на децата си да научат цялата истина и да трансформират пасивното в активно, но се оказва, че момчетата престъпват всички семейни ценности.

От друга страна, Магдалена е единственото дете в романа, израснало без биологични родители. Подхвърлена под вратата на заможното семейство Виктория и Борис Пиперкови, момичето цял живот търси себе си. При нея времето тече по различен начин и може би това е причината в романа нейните думи и мисли да са отбелязани с курсив. Съзнанието на малкото момиченце е замъглено, спомените ѝ са неясни, откъслечни: „Всичко, което се случва на Магдалена след ареста на баща ѝ, ѝ изглежда нереално и неистинско, невярно, като че ли техният живот е трябвало да бъде друг, а не този, който бил временен, резервен, фалшив (…)“ (Димова 2019: 197) и допълва: „Тук спомените на Магдалена съвсем се разминават, стават плаващи“.  (Димова 2019: 197) На две места в романа е споменато, че тя плаче от страх – първият път при едно свиждане на Борис в затвора, а вторият – при един припадък на Виктория, след който тя обявява своя траур. В този момент Магдалена се превръща в невидима за майка си, а не след дълго я чува, че изрича думите „сирак“, „подхвърлено, незаконно дете“, „фашистка измет“. В противоречие на тази думи майка ѝ си измисля история за своята бременност, но в същото време подхвърля и истината за незаконния син на Борис – Йордан. В приказките на Виктория истината и неистина се преплитат под ефекта на алкохола, а за младото момиче остава само тежката психологическа травма на изоставения, излъган и търсещ себе си индивид, който се лута из спомените си в опит да си обясни света: „Толкова много неща си спомням, които не са мои спомени, а като че ли на някой друг. Като че ли съм ги гледала на филм. Като че ли от онзи миг, когато го отведоха и той ме държеше на ръце до времето, в което се завърнах в София, някой фокусник е изразял годините и на тяхно място е поставил други години, не мои“ (Димова 2019: 185-186). В крайна сметка нито приятелките на Магдалена, нито психотерапия успяват да разберат състоянието ѝ и нейната детска травма.

Продължител на психотравмата, нанесена от системата върху поколенията, е Александра, чийто прототип вероятно е самата авторка Теодора Димова. Чрез фикционалния образ, който тя изгражда в своя роман, дъщерята на Димов може би демонстрира своята лична болка от бащината загуба. Нейната сензитивност също надделява пред желанието на роднините да запазят тайната за смъртта на баща ѝ: „…защо не ми казвате, че баща ми е умрял?“ Защо заговорничите срещу мен? Защо криете от мен, след като аз вече разбрах? Защо ту решавате да ме вземете на погребението му, ту се отказвате? Защо толкова ви е страх да ми кажете истината в очите? (Димова 2019: 190).  Александра е доказателство, че семейните тайни могат да нанесат огромни щети върху съзнанието на децата. Отхвърлена от майка си Сия, детето е принудено само да отговаря на въпросите, които го вълнуват и да се справя с житейските несгоди – тя измисля свой въображаем приятел Филис, с когото да разговаря, когато ѝ е тъжно и трудно. Сама избира пътя на самотата си, чувствайки вина, че кара майка си да си спомня за баща ѝ, гледайки я нея. Унаследявайки родовата травма, Александра носи бреме на плещите си, за което няма обяснение. За това явление говори и Галит Атлас в книгата си: „Именно травмите, които умът ни не може да смели, защото са твърде ужасни и мъчителни, се превръщат в наше емоционално наследство и влияят на нашите потомци и на техните деца по начини, които тези хора не могат да разберат или контролират“ (Атлас 2023: 19). Оказва се, че житейската задача на Александра е нейното лично освобождаване от теглото на семейната тайна и бреме, но нейната съдба ще проследим в следващия роман на Теодора Димова „Не ви познавам“.

Социална травма

В романа няма главен герой. Той представя  живота на тогавашния български елит и разкрива трудностите, с които се сблъскват хората от тази социална група в първите години от терора. Тези хора се разпознават без думи: „Разпознавахме се по тревожността, скръбта, по трескавото изражение, по вкочанените от студа тела“ (Димова 2019: 137). Травмата, която се нанася върху обществото, причинява дълбоки последици. Хората изживяват чувство на безпомощност, отчуждение и безнадеждност поради преживените травми. Те са белязани от болката и обединени от страха и от нанесената колективна рана.

В заключение бих казала, че това е роман за болката. История на травматичните събития, причинени от антихуманната комунистическа система. Семейството като жертва на онова време преживява психотравмата, запаметявайки я и предавайки я на следващите поколения. В същото време обаче разкриването на тайните и повторното излагане на необговорените травми от терора дава възможност на следващите поколения неосъзнатата до този момент травма да бива преоценена и преодоляна.

[1] Романът „Тютюн“ излиза 1951 г. и е подложен на тридневно обсъждане (8, 11 и 13 февруари 1952 г.) от СБП, защото не се изпълнява идеологическите принципи. След  намесата на Вълко Червенков и публикуването на статията му „За романа „Тютюн” и неговите злополучни критици” текстът е предложен за преработка и излиза в ново издание през 1954 г. с дописани 250 страници.

[2] По думите на майка му бащата е починал от туберкулоза два месеца преди раждането на Йордан.

[3] В романа се разкрива, че милиционерът Йордан Нонкин е незаконен син на Борис. Предполага се, че оставената пред вратата Магдалена също е негова дъщеря (вероятно от изневярата с домашната помощница).

[4] Магдалена не знае, че Виктория не е биологичната ѝ майка.

[5] Впрочем Методи Желязков също преживява своята лична травма, тъй като е неоценен и отхвърлен писател, опитващ се да пробие в литературното пространство като изпраща свои текстове към списанието „Кръг 19“, оглавявано от Никола Тодоров. На практика неговата агресия към съпруга на Райна е продиктувана от чувството за малоценност и комплексите му.

[6] Вж. Фройд 1990 – Лекция XVIII Фиксиране върху травмата. Несъзнаваното.

[7] Теодор и М. нямат деца, защото жената е по-рано е направила аборт, след който не може да забременее повторно.

Библиография

Атлас 2023: Атлас, Г. Емоционално наследство. София: Изток-Запад, 2023.

Димова 2019: Димова, Т. Поразените. София: Сиела, 2019.

Узунов 2000: Узунов, Н. Стрес и психотравма: механизми, болести, психотерапия. Стара Загора: Знание ЕООД, 2000.

Неделчев 2019: Неделчев. М. Всички сме поразени!. 2019. [прегледан на 11.02.2023]    <https://kultura.bg/web/%D0%B2%D1%81%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%B8- %D1%81%D0%BC%D0%B5-          %D0%BF%D0%BE%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%B5%D0%BD%D0%B8/> Бурмова, М. „Поразените“ на             Теодора Димова – трибуна за болката и пиедестал на надеждата.             Литературен вестник – 3/ 2022. [прегледан на 11.02.2023]              <https://litvestnik.com/2022/01/26/%D0%BF%D0%BE%D1%80%D0%B0%D0%B7           %D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-            %D1%82%D0%B5%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D1%80%D0%B0-      %D0%B4%D0%B8%D0%BC%D0%BE%D0%B2%D0%B0-            %D1%82%D1%80/?fbclid=IwAR3taONIjrCE_M6h6firXJDKxVdTHZfDd3UsZ92Ae            PXf3rzfCRCcDc4eiHU>.
Фройд 1990: Фройд, З. Въведение в           психоанализата. [прегледан на 11.02.2023] <https://chitanka.info/text/41575-vyvedenie-v-psihoanalizata/19#textstart>.

Виктория Руменова Викторова е редовен докторант в Катедрата по българска литература към Софийски университет „Св. Климент Охридски“. През 2020 г. се дипломира със специалност „Българска филология“, а през 2022 г. завършва магистърска специалност „Образователен мениджмънт“. Интересите ѝ са насочени към съвременната българска литература, социалистическата литература и маргиналната литература. Преподава български език и литература на ученици от 5. до 12. клас.
E-mail: viktoriyaviktorova77@abv.bg

© Виктория Викторова

_________________________________________________________________________________________

© Събитие и текст. Поредица към сп. “Филологически форум”, No 1, 26.08.2024 г.