ТЪРСЕНЕ НА КРЕПОСТНИТЕ ОСНОВИ
РЕЦЕНЗИЯ[1]
Ирена Димова-Генчева
Бургаски държавен университет „Проф. д-р Асен Златаров“(България)
SEEKING THE FOUNDATIONS OF THE FORTRESS
Irena Dimova-Gencheva
Burgas State University “Prof. Dr. Asen Zlatarov” (Bulgaria)
Има книги, чиято поява кара читателя им да се върне назад във времето, към написаното от автора им преди тях. Подобна прелюдия заслужава и най-новата стихосбирка на Амелия Личева „Крепости срещу страха“. Препрочитането на предхождащите я седем книги се явява някак естествено и неизбежно. Не само от интерес към възможните промени в художествения светоглед на поетесата, но и заради присъщата на стихосбирките й висока степен на концептуалност, която подтиква към търсене на междутекстови отношения. Това, разбира се, крие и своите рискове – когато предприемеш подобно цялостно „вкусване“ на създаденото от един автор, ти или го обикваш всецяло, или се разочароваш. Още тук, в началото на тази своя рефлексия, ще си позволя да отбележа, че изненадите по пътя на връщането към ранната Амелия Личева не бяха малко – повечето коренящи се и в удоволствието от себеоткриването в чуждите думи. В това, че четенето на стиховете й е катарзисно за своите възприематели, не се и съмнявам, или поне се осмелявам да вярвам, че е.
Търсене на основите
Ако се вгледаме в своеобразния път, който словото извървява от „Око, втренчено в ухо“ към „Крепости срещу страха“, откриваме присъствието на поетеса, оставаща вярна на себе си и (по този начин) на него – на словото. В същото време неизбежността да си предан на поезията и нейните градивни елементи е състояние, включващо в себе си процеса по трудното изграждане на тази лоялност. Движението и промяната се усещат на много нива в творчеството на Амелия Личева.
Дебютната й книга е сякаш най-високата точка на интертекстуална наситеност. Като че с първите текстове поетесата образова читателя, поставя пред него условието на „нека сме чели едни и същи книги“ и след това, след доближаването един към друг, му поднася лекотата на непосредствено споделеното. В началото Амелия Личева създава своите възможни светове, изтъкавайки ги от тъгите на търсещия смисъла човек („Тъга по Юнг“, Личева 1992: 13). Лирическата й героиня в най-ранните стихове е мълчалива – „и всяка дума,/ понечила да се роди,/ увисва неразбрана…“ („Мълчание“, Личева 1992: 23) в своята натежалост „от много живот“ („Амнезия“, Личева 1992: 32). В съзнанието й лежат толкова имена и истории на идеите им – Ницше, Омир, Мери Шели, Хофман, Камю…, че когато мисли, тя спира да съществува със своята неоголена същност („Мисля, следователно не съм“, Личева 1992: 31). Това претопяване в книгите, в чуждите думи се прехвърля във „Втората Вавилонска библиотека“:
аз буквите и думите отдавна ги мълча
и само по опипването зная
какво, защо и как…
(„Втората Вавилонска библиотека“; Личева 1997: 8)
Във втората си стихосбирка Амелия Личева продължава да се опитва да запълва празните пространства, замлъкванията, затишията („Страх“, Личева 1997: 12). Краят й носи изпълване на тази ентропия.
Еросът ги стигал…
и свършвал хаосът.
и случвал се животът…
и почвало безсмъртието…
(„Етимология на символа“, Личева 1997: 36)
Езикът е намерен, писането, респ. написването – ритуализирано („Анти-зов“, Личева 1997: 51–52) и „Азбуки“ прекрачва столетието. Неслучайно третата книга на поетесата започва с категорично заявяване на азовостта. Тук поезията е високо диалогична, лирическата героиня търси, детайлизира, разкрепостява миналото и всички свои състояния, както и случките, които паметта пази за тях. Връща се към момичето зад ученическата скамейка и броди в смисъла, чието намиране частица по частица, стих по стих, да закрепи нейния „дом за словото“ („История с препинателни знаци“, Личева 2002: 20). Усъмнява се в езика, в паметта – съмнение, разколебаващо собственото й съществуване. Тази езикова уязвимост се помества в „Моите Европи“ (Личева 2006) до изчезване, но само привидно, за да намери своя роден език и усещането за постоянна нужда от излизане извън него. В „Трябва да се види“ (Личева 2013) авторката продължава своето пътуване из Европа, но онази Европа, която се е побрала в спомен от детството. Това събиране в черупката на паметта се явява изходна точка в цялостния контекст на творчеството на Амелия Личева, за чийто генезис може да се каже, че проследява приближаването на лирическия аз към себе си. Така в „Зверски кротка“ се появяват все по-близки лица – дядото, бабата, бащата, майката, чертаещи личната автобиография, но не само съставената от „спомени и предмети“ („Единственото, което си струва“, Личева 2017: 16), от „порцеланови фигурки,/ прасенца касичка, свещници/ халби, шишенца, музикални кутии“ („Декоративни чинийки за спомен“, Личева 2017: 23), но и от „отговори и гласове“ („Единственото, което си струва“, Личева 2017: 16). И вместо да настъпи очакваното раздвояване, дистанциране, себеоткрояване и себенамиране, лирическата говорителка отново оттласква аза си в името на по-важните за нея гласове, чиято памет намира за нужно да предаде и именно в нея съвсем тихо, почти безсловесно да се търси.
Закрепостяване
Вместването на „потоците от шум и глас“ („Лоша наследственост 2“, Личева 2021: 16) продължава в „Потребност от рециклиране“. В книгата се подслоняват опитите за рециклирането на паметта, за възстановяването на „следите/ на себе си от вчера“ („Потребност от рециклиране“, Личева 2017: 34) и за възможностите да си бил („Ако“, Личева 2017: 52–53). Почти в края й стоят като свирепо предупреждение „Крепости срещу страха“ (Личева 2017: 55–73). Сякаш неслучайна е тяхната поместеност между наситения с любов и детско присъствие предхождащ ги цикъл и следхождащия ги, вперен отново в неразгаданото в аза. Ако в тях страхът е заложен, интериоризиран за първи път и в същото време някак неоформен, неконкретизиран, то в последната книга на Амелия Личева се случва неговото фрагментаризиране, разкрояване, прекрояване, приемане. В началото й застрашително увисва заключението, като мото, като изведен импулс за писането – психоанализа на собствения творчески процес –, че изкуството вече не е способно да създава илюзии за спасение („Будуване“, с. 5–6). „Будуване“ ясно поставя обстоятелствеността на пробуждането на страха:
Във царството на пълния блокаж
когато и денят е толкова далече,
че няма начин паметта да призовем
за обичайните й задължения
Ако в предните книги паметта търпи извикване и рефлектиране, в тази още с първите стихове привикването й е отхвърлено като потенция. Този категоричен отказ от убежищата на миналото създава очакването за доминиране на настоящето по следващите страници. Като в отговор на вписването на страха в „Обелен до сърцевина“ (с. 8) „се появяват нова доза остриета“ – там, където човекът е оголен от всичко свое по принуда, смелостта се прокрадва въпреки примиряването. Миналото, настоящето и бъдещето като да се заявяват линейно чрез първите три текста в стихосбирката. „Антиутопия“ (с. 9–10) насочва вниманието към „прекрасния нов свят“, към неизбежното разкъсване на реалността и човешкото от изкуственото, към сбъдването на фантастиката. В реда на качественото неутрализиране на времето, на подредбата на минало, настояще и бъдеще, се появява гласът на лирическата героиня, която досега се е крила в общия знаменател на ние, за да настрои собственото си време – „Векът няма значение“ („Да не вземеш житейския изпит“, с. 11). В контраст с хроносната универсализация топосът е пряко заявен – „Тук на Балканите“ (с. 11) индикира и личното, персоналното, собственото, но и чуждото, в смисъла на Другостта. По този начин четвъртият текст в книгата се явява ключов за себеоткрояването, за обговарянето на собствената инакост:
Тази черна овца ще се кротне във стадото
и ще бъдат спокойни, че виждат я в бяло.
(„Да не вземеш житейския изпит“, с. 12)
Както в предните книги на Амелия Личева, така и в тази творбите се продължават една друга, посланията се прехвърлят и допълват. По този начин „Поле от нарциси“ (с. 13–14) е отклик на „Да не вземеш житейския път“, стилизиращо срещата с Другостта. И сякаш в този момент от книгата, в който съприкосновенията със себе си и другия са извикани, в който времената са се събрали, започва разкрояването на страховете. Защото човекът в света на „Крепости срещу страха“ е всъщност съвсем крехък и „с думи се чупят неща“ („Откъде това насилие“, с. 16), а тази скрита лабилност го води до затваряне, до превръщане в „тяло, програмирано да устоява“, да не се доверява и открива, понеже доверената ръка оцветява в червено („Ръка в червено“, с. 17). Страх от силата на думите, които не могат да донесат вечност, но могат да изнудват, да принуждават, центростремително акумулира движенията на смисъла в стиховете. Съзнанието за застрашеност се превръща „в защитен механизъм“ („Защитен механизъм“, с. 23–24). Но опитите със страха не свършват до тази негова траверсия. Авторката го разглежда през различните форми и тела, служещи му за вместилища – при човека и животното („Човешкото в животното“, с. 25–26), при силния и слабия („И пак войната“, с. 35–36), при бежанеца („Бежанец“, с. 37–38). Страхът дори когато е побраният в нещо чуждо, външно, е собствен. Той е разстлан по протежението на живота и ритмично го обрамчва, както се редят стиховете на Амелия Личева. Градациите на изброяването са неизменна част от „живеенето с пълни сетива“ („Да чакаш“, с. 41). А самият живот в света на „Крепости срещу страха“ е пъпна връв, свързваща човека с човека. Заради другия се ражда страхът и само той може да го погаси. Срещата с него „раздира сетивата“ („Оптика на далечното“, с. 47) с цялата непознатост, която носи. Същевременно същото това неведение е единствено способно да предвести отстъпването на страха („Посрещане“, с. 44).
В края на четенето, което всъщност никога не спира, страхът от „математическата самонадеяност“ („Твоята математика“, с. 32) и „атрофиралото въображение“ („Дигитална нищета“, с. 28) е победен, защото човекът се е доближил до човека, читателят се е приближил до поетесата, която от вероятност се е превърнала в глас (Личева 2002: 134).
[1] Личева, Амелия. Крепости срещу страха. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2025.
Библиография
Личева 2002: Личева, А. Истории на гласа. София: Фигура.
Личева 1992: Личева, А. Око, втренчено в ухо. София: Фондация „Свободно поетическо общество“.
Личева 1997: Личева, А. Втората Вавилонска библиотека. София: Фондация „Свободно поетическо общество“.
Личева 2002: Личева, А. Азбуки. София: Златорогъ.
Личева 2006: Личева, А. Моите Европи. София: СОНМ.
Личева 2013: Личева, А. Трябва да се види. София: СОНМ.
Личева 2017: Личева, А. Зверски кротка. София: Лексикон.
Личева 2021: Личева, А. Потребност от рециклиране. София: Лексикон.
За автора. Ирена Димова-Генчева защитава докторска дисертация по теория на литературата в Университета „Матей Бел“ в Банска Бистрица, Словакия. Понастоящем преподава в Бургаския държавен университет „Проф. д-р Асен Златаров“. Научните ѝ интереси са в областта на съвременната българска и славянските литератури.
E-mail: irena-dimova@uniburgas.bg
© Ирена Димова-Генчева
___________________________________________________________________________________
© Събитие и текст. Поредица към сп. „Филологически форум“, No 3, 10.08.2026 г.