ПУБЛИЧНИ ПРОСТРАНСТВА В ЛИРИКАТА НА АЛЕКСАНДЪР ВУТИМСКИ
Татяна Куртева
Софийски университет „Св. Климент Охридски“ (България)
PUBLIC SPACES IN THE POETRY OF ALEXANDER VUTIMSKI
Tatyana Kurteva
Sofia University “St. Kliment Ohridski” (Bulgaria)
Резюме. Настоящото изследване разглежда публичните пространства в лириката на Александър Вутимски. Основната цел на работата е да бъдат анализирани публичните пространства, за да се съпостави начинът, по който те рефлектират върху лирическия субект, който, населяващ пространствата на публичното, се определя като самотен, но и вечно търсещ присъствието на „другия“ в желанието си животът да бъде съпреживян.
Ключови думи: публични пространства, градско пространство, лирически Аз, самота
Abstract. The article explores public spaces in the poetry of Alexandar Vutimski. Its primary aim to analyze these spaces in order to examine how they are reflected in the lyrical subject, who, while inhabiting the public sphere, is constructed as solitary yet persistently seeking the presence of the “other” in a desire for life to be shared and jointly experienced.
Keywords: public space, urban space, lyrical subject, solitude
Литературното пространство. Въведение
Понятието „пространство“ има няколко значения според Речника на българския език, а именно: Форма на съществуване на материята, която има протяжност и обем, неогранишена широта, както и участък от земната повърхност, територия (РБЕ. Читанка). В настоящия доклад „пространството“ ще бъде разгледано през трите гореспоменати значения чрез публичните реалии, съставляващи образа на града. Под „публични“ пространства ще се има предвид „достъпни, отворени за всички“.
Публични пространства
Градът като доминантен топос при Вутимски освен символ на модернизацията и новото време, изразено чрез образи като аеропланите, машините, радиото…, е и пространство, изпълнено с поквара, разврат, студенина и отчужденост. С оглед казаното от Ивайло Дичев „… градското може да се определи като постепенно насищане на пространството с все повече и повече (визуална) дистанция“ (Дичев 2005: 16) следва да се направи изводът, че масовата култура, бързо навлизащите технологии и начинът, по който те функционират, могат да бъдат определени като причина за липсата на разбиране и споделеност между хората, тъй като чрез споменатите вече способи на модерността, комуникацията между социалните индивиди остава на заден план.
В основополагащия текст за характера на модерния град – „Големият град и духовният живот“ – Георг Зимел пише, че „Най-дълбоките проблеми на модерния живот се коренят в стремежа на индивида да съхрани независимостта и уникалността на своето съществуване от надмощието на обществото, на исторически наследеното, на външната култура и техника на живота…“ (Зимел 2014: 36). Казаното от Зимел реферира с разбирането на Вутимски за значимостта на човешкия индивид във времето и пространството, но и насочва към тълкуване на града като място, което уеднаквява и предразполага към загуба на идентичност.
Друг аспект на човешките взаимоотношения, открояващи се на фона на града, е обвързан с чувството за самота. Градът като пространство на свързаност в своята същност е способен да предразполага свободния живеещ в него човек към комуникация, споделеност, съпреживяване, но според Зимел именно тази свобода на хората може да бъде сметната като причина за това, че „човек не се чувства може би никъде така самотен и изоставен, както в тълпата на големия град; защото съвсем не е необходимо свободата да бъде преживявана като душевен комфорт“ (Зимел 2014: 50).
Поставено в контекста на разсъжденията на Зимел, творчеството на Вутимски борави с образа на самотата като основно чувство, изпитвано в градското пространство, без значение в кой по-точно съставящ го ареал. Една от причините, поради които лирическият Аз при Вутимски може да се определи като толкова самотен, е може би осъзнаването на тази безнадеждна дистанция между хората, за която самият Зимел говори и която Вутимски си обяснява донякъде през съставящите „новото време“ атрибути като рекламите, радиото, киното и проявите на масовата култура, като цяло.
В творчеството на Вутимски присъства проблемът за различния и неразбрания индивид, продукт на градското пространство, който обаче осъзнава своята различност, както и причините за нея, породени от враждебния и порочен град, но от който Аз-ът не иска и не може да се отдели именно поради факта, че той е такъв, какъвто е, само и единствено когато населява градското пространство.
Градът определя облика си чрез човешките индивиди, които го населявят. Не по-малко важни обаче са и изграждащите го институции. Институциите са тези обществени структури, които налагат норми и рамки на поведение в обществото и по един или друг начин са причина за обществени ограничения. Освен това те, бидейки и неофициални, се отнасят към поведението на индивида в градската среда, към отношението му спрямо другите човешки индивиди. Хората имат склонност неформално да „създават“ нови „институции“, които спомагат за взаимоотношенията между тях. В такъв случай не е изключено да се каже, че дори кварталът е институция, задимените кафенета и кръчми – също. Ако публичните пространства по един или друг начин се свързват с нуждата на социума от определени услуги, то те са свързани и с нуждата от комуникация и съпреживяване. За пример тук могат да послужат „институциите на покварата“ – кръчмите, в които всеки отделен индивид преживява своите терзания, страхове, дори моменти на щастие, но в цялото пространство като че ли витаят емоциите на обитателите – съвсем естествено може да се говори за едно съ-преживяване и на щастливите емоции, и на болката и страданието. В личен план за Вутимски от особено значение е болничната институция с оглед на времето, което той прекарва в санаториуми с цел да забави бързо прогресиращата туберкулоза, която е негов доживотен спътник и която го среща със смъртта, но в поезията му самата дума „болница“ почти не се споменава с изключение на стихотворенията „В болницата“ и „Стихотворение за една рана“, в които основна е темата за самотата, за сметка на болестта и болничното пространство. От казаното може да се достигне до извода, че при Вутимски пространствата са важни дотолкова, доколкото карат Аз-а да изпитва определени емоции и да достига до изводи за личното си битие и света като цяло.
Несъмнено към пространствата на публичното се отнасят и хотелите. Те могат да бъдат причислени към т.нар. „общи“ пространства, в които индивидът се възползва от дадена услуга, в случая – подслон, срещу заплащане. Колкото обаче съдържат в себе си елемент на публичното, хотелите могат да бъдат разглеждани и като полулични пространства, макар и временно, ако се обърне внимание на интимните пространства в тях – хотелските стаи. Всяка една обща структурна част на хотелите – различните етажи и коридорите, е съставена от много на брой лични пространства, в които човешкият индивид да бъде усамотен, изолиран. Причисляването на хотела към публичните пространства предполага нуждата на обществото от тази „институция“ с цел временен подслон. Казаното дотук контрастира с присъствието на образа на хотела в творчеството на Александър Вутимски. В поетиката на автора хотелът, който може да се определи като свързващо пространство между различните човешки съдби, е обвързан със самотата, с чувството за празнота и пустош. По този начин чрез изземването на функцията на публичното пространство – да събира в себе си множество и различаващи се хора, се засилва образът на самотата като символ на различния, неразбрания и трагичен лирически Аз.
Освен „институциите“, независимо дали те са официални или спонтанно и неофициално сформирани, от голямо значение за Аз-а несъмнено е пространството на улицата. Тя функционира като свързващо звено между отделните елементи, съставляващи градското пространство, но и между човешките индивиди, които я изпълват. Пространственият ареал на улицата е наситен с действие – по нейните тротоари преминават тълпи, самотници, щастливци, но и хора, чиято съдба е изпълнена с трагизъм.
Казаното дотук позволява да се направи уточнение относно важната характеристика на улицата, но и на града – „струпването на множество хора с различни интереси” (Зимел 2014: 41). Чрез тази прекомерна различност, както и чрез гореспоменатите причини за разминаването между хората и липсата на съпреживяване между тях, отново се достига до извода, че самотата и отчуждението са доминиращи преживявания, които изпълват живота на Аз-а.
Съставящите публичното елементи се разкриват в поетиката на автора главно чрез мотива за пътя, който е проявен в няколко различни аспекта, един от които е скитането из градския ареал. Броденето из градските улици, съзерцанието, до което Азът достига, намирайки се в пространственото измерение на моста, както и посещаването на различните обществени сгради – кръчмата, хотелът, болницата, могат да се сметнат за едни от основните образни структури, изграждащи се чрез споменатия мотив и характерни за творчеството на Вутимски.
Мотивът за пътя може да се разгледа и чрез своето метафорично проявление – съзнателното пътуване към миналото, към спомените и детството, чрез което до голяма степен се разкриват едни от основните теми в творчеството на автора – самотата на неразбрания и различен Аз, който изпитва чувство на тъга и носталгия по безвъзвратно отминалото и изгубеното.
Улицата
Като част от публичното, уличното пространство е мястото, което най-силно се обвързва с образа на пътя, тъй като то се характеризира с действеност. Когато се разглежда улицата като структурна единица на града, липсва чувството на индивида за собственост – тя е общо пространство, което обединява случайно или не различни човешки съдби. В тази връзка тя може да се определи и като пространство на съпреживяване, в което Аз-ът може да изпита чувство на съпричастност и емпатия дори и към непознатите човешки индивиди, които среща по нейното продължение.
Градската улица може да засили усещането за самота и пустош особено в часовете на нощта. Точно през тази тъмна половина на денонощието улицата вече не функционира като събирателен елемент, а единствено като основна изграждаща структура на градския ареал, който разделя кварталите, както и центъра от периферията.
Разгледаните стихотворения „Улицата“ „Вечерен спомен“, „На ъгъла“, в които като основен пространствен ареал се откроява образът на улицата чрез своите различни перспективи, позволяват да се стигне до заключението, че в творчеството на Вутимски именно улицата може да се определи като един от основните пространствени елементи, принадлежащ на публичното, който отразява вътрешния свят на Аз-а, възприемането на света около него, както и неговия светоглед.
Пространството на кръчмата – алкохола, Аз-а и другия
Едно от публичните градски пространства, изпълващи града, е кръчмата – „институцията на покварата“, която има събирателна функция. Макар и в по-малък мащаб, кръчмата вмества в себе си личности, които избират да населяват това пространство с определена цел – да се отдадат на безнравствените си пориви. Кръчмата като пространствен ареал осезаемо присъства в поетиката на Вутимски, а чрез нея лирическият Аз достига до важни прозрения относно човешките взаимоотношения, пороците на обществото и границата на мечтите. За да се проследи нагласата на Аза към кръчмата и тяхната взаимосвързаност, са разгледани стихотворенията „Отдалече“, „Кафе-бар“ и „Вие, мои приятели, вие, мои свини и пияници“, чрез които може да се направи изводът, че в този градски ареал Аз-ът търси съпреживяване и разбиране, които да контрастират на чувството за безнадеждност и липсата на смисъл в неговото съществуване. Въпреки това чувството за самота е неизменна част от вътрешния му свят, като тя най-силно личи в стихотворението „Вие, мои приятели, вие, мои свини и пияници“. Отказът на Аз-а отново да съществува сред хората, които до този момент е определял като приятели и близки, личи в последните два стиха от стихотворението:
Да ви стисна ли тихо ръцете? Да заплача ли?
Никога! Никога!
(Вутимски 1989: 137)
Хотелът и Аз-ът
Вече наблегнахме върху образа на хотела като обществена сграда, който е градивен елемент на градското пространство. Хотелът е преходен ареал, тъй като функцията му да подслонява множество хора за кратък период от време е определяща – играе ролята на свързващо звено между две отправни точки – тази, от която човекът тръгва, и тази, до която иска да стигне. Хората, населяващи хотелското пространство, и по-точно – хотелските стаи, осъзнават, че пребивават за кратко в конкретната сграда, но и че те трябва да си заплатят срещу услугата да пренощуват там. Това е причина хотелът да не може да се отъждестви с понятието „дом“ – домът е нашето лично пространство, в което в повечето случаи сме израснали, свързваме го с детството си, докато хотелът може да се сметне като сграда на отчуждението – хотелската стая никога няма да бъде почувствана като дом, а хората в съседните стайни пространства не са наши съседи – те са „гости“ като самите нас. Отчуждението като аспект на вътрешното състояние на Аз-а се засилва по различен начин чрез образа на тази конкретна сграда, а за да бъде проследена темата за самотата в поезията на Вутимски, са разгледани стихотворенията „Хотел“, „В хотел“ и „Писмо“, от които може да се заключи, че публичното пространство не може да избави лирическия Аз, съзерцаващ през хотелския прозорец, от чувството за самота и безнадеждност:
Понякога, когато се събудиш –
ти гледаш как навън са бели къщите.
Тогава ти се плаче и е скучно –
и да живееш ти се струва късно.
(Вутимски 1989: 229)
В произведението се появява друга тема, характеризираща поетиката на 40-те – скуката, предизвикана от съществуването по някакъв модел, който ние самите сме си изградили, скуката от това, че нищо ново не се случва. В крайна сметка Аз-ът достига до извода, че накрая
Остава само ледения сняг –
безмълвен и красив – като безкрая.
(Вутимски 1989: 229)
Чрез стиховете в последната строфа се обръща внимание върху преходността на човешкото битие, макар и само загатнато, както и върху красотата – другата важна тема при Вутимски, която присъства във всички аспекти на човешкия живот.
Болницата
Пространственият ареал на болницата не е често срещан в поезията на Вутимски, макар неговият личен живот да е пряко обвързан с болничната институция. В стихотворението „В болницата“ упоменатото пространство служи за фон на отношението на лирическия герой към обекта на неговите чувства:
В болничната стая те видях.
Ти спеше тихо в бялото легло.
Целунах те полека по челото,
докоснах леко твоите ръце.
(Вутимски 1989: 205)
В тази творба болничната институция е представена чрез двете си основни функции – преходно място, което поставя човешкия индивид в пространственото измерение между живота и смъртта: Ти искаше да мреш…и не сполучи…
В тази връзка обаче болницата е и място за среща, тъй като Аз-ът е посетител на този, който се намира в болничната стая, което е изразено чрез стиховете:
Дойдох така…, защото ми се идваше…
Защото исках пак да те погледам…
(Вутимски 1989: 205)
Намиращият се в болницата се превръща в обект на съзерцание от страна на лирическия Аз, който се надява болният „да живее“. По този начин в творбата се открояват и противоречията на болничното пространство – „болният“ иска да напусне света и живота, докато Аз-ът, който е разкрит чрез самотата си, мечтае той да оздравее.
С оглед на разгледаните стихотворения може да се достигне до извода, че Аз-ът формира себе си в пространството на публичното. Липсата на „свое кътче в света“ е причината, поради която той принадлежи на онези отворени пространства, предразполагащи към споделеност и разбиране – улицата със своите съставящи я части – ъглите, мостовете, кръчмите, хотелите, кафенетата, дори и болницата. Именно липсата на принадлежност към пространство, което той да обвързва с разбиране, уют и съпричастност, може да се смята за причина публичните пространства да функционират като лични, като това най-ясно личи чрез описването на пустите, празни, лишени от съдържание и хора пространства, върху чийто фон най-ярко изпъква самотата и отчуждеността на лирическия Аз. Така представен. Аз-ът може да бъде определен като маргинал, тъй като отчуждението му спрямо останалите човешки индивиди не може да бъде преодоляно. Маргиналността в лирическия герой е представена най-вече през местата, които той посещава – кръчмата, кафе-бара, самотната улица, по която върви – пространства, наситени със самота, мисли по отдавна изживяното, но и с надежда за споделеност и съпреживяване на битието.
Библиография
Вутимски 1989: Вутимски, А. Сияния над града. Стихотворения и поеми. София: „Български писател“.
Дичев 2005: Дичев, И. Пространства на желанието, желания за пространство. Етюди по градска антропология. София: „Изток-Запад“.
Зимел 2014: Зимел, Г. „Големият град и духовният живот“ – Фрагментарният характер на живота. София: „Критика и хуманизъм“.
РБЕ. Читанка: Речник на българския език. Читанка. [Прегледан 10.08.2026]< https://rechnik.chitanka.info/w/пространство >.
За автора. Татяна Куртева завършва специалността „Българска филология“ през 2025 г. във Факултета по славянски филологии на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Понастоящем е студентка в магистърската програма „Литературознание“ на ФслФ.
E-mail: tatyanakurteva1@gmail.com
© Татяна Куртева
___________________________________________________________________________________
© Събитие и текст. Поредица към сп. „Филологически форум“, No 4, 10.08.2026 г.