Феноменология на простотата в поезията на Атанас Далчев и Александър Геров („Молитва“, 1927, и „Пролет II“, 1940)

ФЕНОМЕНОЛОГИЯ НА ПРОСТОТАТА В ПОЕЗИЯТА НА АТАНАС ДАЛЧЕВ И АЛЕКСАНДЪР ГЕРОВ („МОЛИТВА“, 1927, И „ПРОЛЕТ II“, 1940)

Мария Испиридонова

Софийски университет „Св. Климент Охридски“ (България)

THE PHENOMENOLOGY OF SIMPLICITY IN THE POETRY OF ATANAS DALCHEV AND ALEXANDER GEROV (“PRAYER”, 1927, AND “SPRING II”, 1940)

Maria Ispiridonova

Sofia University “St. Kliment Ohridski” (Bulgaria)

 

Abstract: This study aims to examine the phenomenology of simplicity in the early works of Atanas Dalchev and Alexander Gerov through their works “Prayer” (1927) and “Spring II” (1940). The significance of this study lies in the context of the spiritual crisis between the two world wars and the need for a new interpretation of modern urban alienation. The main thesis argues that simplicity in the work of these two poets is not merely a stylistic device, but a conscious existential choice to overcome isolation. The scholarly contribution of the text lies in the application of a distinct methodological approach that links classical phenomenology with sociological theories of everyday life. In this way, by deconstructing urban complexity, the study traces how the shared aspiration toward the stripping down of existence and a childlike purity of vision is transformed from a humble dialogue with everyday life in Dalchev’s work into an attempt to preserve authenticity through consciously sought solitude in Gerov’s work.

Keywords: Atanas Dalchev, Alexander Gerov, phenomenology of simplicity, deconstruction of urban complexity, existential choice, urban alienation, interwar crisis

Резюме: Настоящото изследване си поставя за цел да проучи феноменологията на простотата в ранното творчество на Атанас Далчев и Александър Геров чрез творбите им „Молитва“ (1927) и „Пролет II“ (1940). Значимостта на разработката се корени в контекста на духовната криза между двете световни войни и нуждата от нов прочит на модерното градско отчуждение. Основната теза защитава разбирането, че простотата при двамата поети не е просто стилистичен похват, а съзнателен екзистенциален избор за преодоляване на изолацията. Научният принос на текста се изразява в прилагането на различен методологически подход, който свързва класическата феноменология със социологически теории за всекидневието. По този начин чрез деконструкция на градската сложност се проследява как общият стремеж към оголване на битието и детска чистота на погледа се трансформира от смирен диалог с делничното при Далчев в опит за съхраняване на автентичността чрез съзнателно търсена уединеност при Геров.

Ключови думи: Атанас Далчев, Александър Геров, феноменология на простотата, деконструкция на градската сложност, екзистенциален избор, градско отчуждение, междувоенна криза

1. Увод

Периодът между Първата и Втората световна война в българската литература се очертава като време на радикален онтологичен и естетически прелом. Това е епоха на болезнено оттегляне от абстрактните, метафизични търсения на символизма и преминаване към една нова, „заземена“ естетика – на предмета и биологичната виталност. В този контекст на духовна криза, породена от претърпелите крушение илюзии след Първата световна война, творци като Атанас Далчев поставят началото на решителното завръщане към „самите неща“, преоткривайки красотата в делничното и прозаичното. Тази линия на оголена простота и сетивно присъствие в света намира своеобразно продължение и в ранната лирика на Александър Геров, макар неговият ракурс да се насочва към материалните и витални измерения на човешкото съществуване.

Настоящата работа ще изследва феноменологията на простотата, разгърната в ранното творчество на двамата поети, като защити тезата, че тя не е просто стилистичен похват, а екзистенциален избор за преодоляване на модерната изолация. Въпреки хронологическата дистанция между едни от знаковите за авторите творби – „Молитва“ (1927) на Далчев и „Пролет II“ (1940) на Геров – и двамата поети трансформират ежедневното в екзистенциално преживяване, освободено от онова, което те припознават като декоративна софистицираност на предходния период. Тази съпоставка обаче не цели приравняване на двата текста, които се появяват в различен литературноисторически контекст. Далчевата творба, написана през 1927 г., в десетилетието на следвоенната криза, търси изход от интелектуалната такава в делничното човешко съществуване, а Геровата „Пролет II“ (1940) се появява на прага на нов световен конфликт. 30-те и 40-те години на XX век са време на силно променлива среда, при която идеята за простотата при Александър Геров се разгръща като съзнателно търсена изолация, чрез която се постига завръщане към непосредствеността на детството. По този начин изследването ще проследи как общият поетически стремеж към оголване на битието се трансформира от смирен диалог с делничното при Далчев в опит за съхраняване на автентичността чрез уединеност при Геров.

Ще се обърнем към програмната статия на Атанас Далчев и Димитър Пантелеев „Мъртва поезия“ (1925), за да разберем именно този обрат. В нея авторите диагностицират упадъка на следосвобожденската лирика, посочвайки, че „тежестта в стихотворението се измества от вътрешната му страна към външната“ (Далчев, Пантелеев 1925: 2). Според Далчев този процес е резултат от изчерпването на символистичния модел (чието начало той открива още при Николай Лилиев). Преживените катастрофи от войната напомнят за реалните разрушения и разклащат вярата в абсолютната ценност на естетическия индивидуализъм. Преди войната лирическото аз бива изправено пред „свръхземните въпроси“, но новата действителност налага нуждата от поезия, която носи белега на реално изстрадания свят.

Далчев настоява поезията да престане да бъде „книжна“ и изпълнена със сантиментални общи изрази. Важно е обаче да се уточни, че издигнатата от него „простота“ не означава синтактично опростяване или омаловажаване на поетическия език. Напротив, за поета на интелектуалната рефлексия синтаксисът е в органично единство с философското съдържание. В Далчевите разсъждения „За римата“ се отбелязва следното: „Идеи, рими, размер, образи, синтаксис са дадени заедно, в органично взаимоотношение, и се взаимно изграждат“ (Каролев 1985: 18). По този начин простотата за него се превръща във висша цел, постигната чрез логическа чистота на изказа. Това е опит за излизане от сложните лабиринти на битието и изпитване на радост от малките, осезаеми детайли.

Тук понятието „феноменология“ (според концепцията на Едмунд Хусерл) помага да се разбере това завръщане към нещата като опит да се анализира директната връзка между възприемащото съзнание и явяващата се вещ. Простотата се разкрива чрез вглеждане в делничните форми на битието: събуждането, храненето, заспиването. Включена в този контекст би могла да бъде и молитвата, но не като сложен теологичен акт, а като равностойно на останалите всекидневно събитие, разгърнато в интимността на уединеното пространство. Това са проявления на изначално битова основа, които в лириката на Далчев и Геров придобиват метафизичен смисъл. Красотата на „простото“ се обособява в откриването на смисъл в делничното, в спомена за непосредственото преживяване и в копнежа по детската чистота на погледа. Именно през тази призма „Молитва“ (1927) и „Пролет II“ (1940) ще бъдат разгледани като точки на смирение и помирение с действителността, от която модерният човек често се чувства отчужден.

Тук е моментът да се направи методологичната уговорка, че в хода на изследването ще се позова и на съжденията на социолозите Георг Зимел и Мишел дьо Серто. Въпреки че те не принадлежат строго към философската  феноменологична школа, техните концепции ще бъдат използвани като теоретичен мост, чрез който простотата в поезията да се осмисли едновременно като социално, но и екзистенциално събитие.

2. Атанас Далчев. „Молитва“ (1927)

Творчеството на Атанас Далчев е насочено към проблемите на модерния човек, поставяйки на преден план идеята за преходността на битието. При него „простотата“ не е само дума, а категория и ценност, която има изключително значение за творчеството му. Тук можем да говорим за една „сложна простота“ – образите са визуално познати дори за „неукия“, но езикът на поетa далеч не е неук. Той е „прозрачен“ и чрез него се постига особена дълбочина на смисъла. Вглеждайки се в тези прости образи, читателят открива, че те се разнищват в съзнанието до степен на метафизично преминаване към екзистенциалното. Колкотo повече човек се вглежда в „простото“, толкова повече сложност открива в него. Това „вглеждане“ е рефлексия върху делничното и познатото, през което се задават важни въпроси на философско равнище. Както пише Далчев във „Фрагменти“: „Когато възникнат за първи път в един самобитен ум, мислите и образите винаги са прости. Те се усложняват и замъгляват по-късно у подражателите“ (Далчев 2006: 179). Подражателите, поетите, са тези, които неспокойно се задълбават в простото. Разглежда се също така и че е „много по-мъчно да се определи простото, отколкото сложното“ (Далчев 2017).

В контекста на стихотворението „Молитва“ лирическият аз представя тази простота на битието чрез интимния акт на свързване с една висша инстанция. Творбата използва специфичните за българската поезия литературни употреби на жанра на молитвата, познати от творчеството на автори като Ботев, Вазов, Яворов, но тук моделът не следва строг канон. В традиционния акт докосването до трансцендентното цели спасение на душата в отвъдното, но при Далчев обръщението към Бог е парадоксален опит за екзистенциално завръщане към земното и делнично съществуване. Камен Рикев отваря вратата за нов прочит, според който „поезията на Атанас Далчев, при това разглеждана в цялост, може да бъде обяснена като израз на задълбочено християнско светоусещане“ (Рикев 2020: 12). Литературоведът коментира тезата на Дора Колева за противоречивия светоглед на Далчев и „непрекъснатата смяна на вяра и безверие“^[1], като обяснява, че никъде в общата тоналност на посланията у поета не се открива и „сянка от безверие – неговите съмнения, угризения и неудовлетвореност са доказателство именно за наличието на вяра, а не липсата на такава“ (Рикев 2020: 35-36).

Религиозността, която обаче се внушава в текстовете при поета е дълбоко вградена в прозаичното и делничното, като разширените употреби на традиционни църковни понятия са „количествено пренебрежими“ (Рикев 2020: 12). Трудно ще се открие директно догматично позоваване, но това не значи, че то не съществува в подтекста на творбите му. Търсенето на Бога се осъществява през феноменологичното осмисляне на всекидневното, а не през определени готови канонични формули. Следователно лирическият говорител в „Молитва“ търси помощ не като строго религиозен човек, а като отчаян субект, уморен от града и от търсенето на смисъл, копнеещ да открие хармония и чистота в реалния свят – да се върне към изначалното чрез втори шанс.

Като интелектуалец той осъзнава невъзможността да понесе тежестта на собственото си съществуване: „Аз не помня, аз не съм видял / минаха ли моите години?“ (Далчев 2006: 60). Целият му досегашен живот е назован като „всяка сложност“. Тази сложност се припокрива с това, което социологът Георг Зимел дефинира като „интелектуализъм на големия град“ (Зимел 2014: 43). Модерният човек си изработва разсъдъчността като „защитен орган“, за да се справи с напрежението на модерността, но това неизбежно води до „преситеност“ и обезценяване на света (Зимел 2014: 38). Обръщайки се към Бог, лирическият говорител моли чрез императив да не бъде оставен да загине в тази духовна смърт и „не-живот“, преди да го е изживял. Тук се долавя диагнозата за „атрофия на индивидуалното“, причинена от прекомерното разрастване на „обективната култура“ (книги, знания, техника), което потиска субективния свят на личността (Зимел 2014: 55). Говорителят копнее за завръщане към пространството, лишено от задълбоченост – „научи ме пак на простота“ (Далчев 2006: 60). Използваното наречие „пак“ е ключово и показва, че той вече е познавал това чувство, още в детството си.

Простотата тук е символ на невинността, изначалността и автентичността. Тя е контраст на цивилизованата, модерна личност, която е уморена от вечното търсене на смисъл и отчуждена от непосредствения досег със света. Лирическият аз е самотник, който иска „без свян“ да говори с „простите на прост неук език“ (Далчев 2006: 60). Това не е стремеж към неграмотност, а към ниво на разбиране с другите, без излишни философски прегради. В този копнеж се оглежда опитът да се преодолее онази „душевна дистанция“ и „резервираност“, които Зимел описва като типични защитни реакции в отношенията между жителите на големия град (Зимел 2014: 46-47). Резултатът би бил дългоочакваната социализация и връщането към корените на общуването. Без тази общност индивидът се разпада в своята изолация, чувствайки се като „пренебрежима величина“ на фона на чудовищната организация на неща и сили (Зимел 2014: 55).

В последната строфа обръщението вече е директно към Бог, което разкрива още по-силното отчаяние. Лирическият аз иска да спре да бъде самотен и неразбран. Истинското достигане до „другия“ за него минава в делничното, но без в него да внася излишна сложност. В тази творба самотата не е изразена чрез предметната естетика на Далчев чрез вещи като прозорци, врати, часовници и т.н., а самата „сложност“ е изградена като мрачно пространство.

Синтаксисът също изразява тази простота. Стиховете са прозаични, с всекиднeвни фразеологизми – „да отдавам сетния петак“, „от сърце“, „без свян“, „на прост неук език“, „като всички хора“, както и множество изброявания – „да отдавам“, „да усещам“, „да мога да говоря“ (Далчев 2006: 60). Така поетът се моли за простота на езика в текст, който сам по себе си звучи „просто“. В крайна сметка философската лирика на Далчев тук е едно спокойно вглеждане в света, което доказва, че най-стойностното в битието е общуването с другите, носещо взаимност и надежда за модерния човек.

3. Александър Геров. „Пролет II“ (1940)

В ранния си творчески период Александър Геров се занимава с  проблематика, обвързана с неизбежната раздвоеност, присъща на модерния човек, с биологичната виталност, физическата материя и космоса. Той изследва мировия и душевен хаос, самотата като тишина и спокойствие, както и простотата като идея, към която се стреми, тъй като носи сигурност и трайност на битието. Тези теми са само част от ранната литературна дейност на поета „материалист-мистик“, както го нарича Атанас Далчев (цит. по Кунчев 2003: 210). В тази част от анализа ще се концентрираме върху това как точно простотата е разкрита и в стихотворението „Пролет II“ (1940).

Творбата започва в първо лице, ед. ч., като още в началото се набляга на императиви: „– Освежи мойто тъмно, пиянско лице, / дай ми малка надежда и цел!“ (Геров 2006: 43 ). Това възклицателно обръщение, подобно на Далчевата „Молитва“, е насочено към по-висша инстанция, макар и творбата да не следва строга религиозна форма.

Във втората строфа се преминава към ние-форма, чрез която лирическият говорител описва страданията, изживени съвместно с другите хора. Описват се минали събития („отрекохме“, „намразихме“, „вършихме“), чийто резултат в сегашно време е пълна загуба на вяра, надежда и любов (Геров 2006: 43). Тук се разкрива кризата на модерния субект в контекста на Втората световна война. Това състояние на духа напомня на коментирана в тематичното ядро за Атанас Далчев мисъл на Георг Зимел за преситеността („Blasiertheit^[2]“), при която индивидът вече не може да реагира на външните стимули, защото всичко му изглежда избледняло и обезценено (Зимел 2014: 45). В контраст с разрухата на човешката душа обаче е представена природата, която продължава своя естествен ход: „А земята расте. / Реките бучат. / Бели птици от юг са на път“ (Геров 2006: 43). Мракът на града и неговата разрушителна природа са противопоставени на светлината на естественото битие.

Битието напомня за детството, за смеха и безгрижието – моменти, в които ценностите са все още непокътнати. Простотата тук се изразява чрез чистия поглед на детството („очите ни, светли и сини“), който не е омърсен от сложността и разрухата на действителността. (Геров 2006: 43). Мотивът за сините очи, познат и от Далчевия текст „Синеокото момче“ (1930), концептуално изгражда образа на невинността – времето, в което непокътнатата чистота е единственото, от което е изградено детското съзнание. Това е началото, преди човекът да започне да изследва сложността, да се обременява с мировата скръб – преди  изобщо да се сблъска с екзистенциалната криза на зрелостта. Лирическият говорител търси прошка и копнее за завръщане към „прозаичността на миналото“. Той желае самота, която да му донесе спокойствие и сливане с природата, далеч от хората, притиснати от многопластовостта на битието. Тук се забелязва „хипертрофия на обективната култура“, при която човекът иска да се освободи от тежестта на града и интелекта, за да може отново да „цапа из шумящите локви“ с трепета на младостта (Зимел 2014: 55).

Лирическият говорител иска прошка – моли се да се върне към прозаичността на миналото. Желае да постигне изолацията, която ще му донесе спокойствие, уединеност, сливане с природата, далеч от хората, обременени от сложността. Той иска да познава младостта, да „цапа из шумящите локви“, както като дете (Геров 2006: 43).

В стиховете си Геров копнее за прост и естествен живот, извън многото истини, по чието страшно бреме се гърчи неговият интелект. Страхът, страданието и усещането за безсмислие са ключови при него. Поетът търси смисъл, който може да му донесе щастие, и го открива именно в състоянието да бъде „вън от всяка сложност“, по думите на Далчев (Далчев 2006: 60). Още в дневника си поетът „материалист-мистик“ пише, че човек не трябва да бъде „повече“, а трябва да се ограничи с простото и да го познае. За него животът е безпреходен, а той е уморен и преситен от сложността му. Геров смята, че „простотата е онази участ, където всичко е по-сигурно и по-трайно, където има повече тишина и спокойствие“ (Кунчев 2003: 203).

4. Между първите снежинки и шумящите локви: Поетически пресичания

И „Молитва“, и „Пролет II“ са написани, когато Атанас Далчев и Александър Геров са в началото на своя житейски път (съответно на 21 и 23 години). Възрастта им е ключов биографичен детайл, тъй като вместо да кипят от жизнена енергия, младите съзряват преждевременно и вече са пропити от умора. Любопитното е, че в такъв ранен етап на развитие и двамата автори са се сблъскали с жестокостта на света и вече желаят да се дистанцират от градската среда, носеща усложнения. Това е умора, която се проявява, още преди да са достигнали зрелостта в живота си. Те осъзнават, че интелектуалното пресищане и сложността на цивилизацията заплашват да ги обезличат. Затова припознават простотата като висша ценност и единствен изход от душевната криза, породена от модерното градско пространство.

Двете произведения проявяват структурно сходство в първата строфа, започвайки с аз-форма. При Геров обаче се преминава към колективното „ние“, докато при Далчев остава в интимността на индивидуалната рефлексия. Това е така, защото лирическият говорител при „Молитва“ е самотник, чието самовглъбяване в сложността на живота го е изолирало от другите. Тук се разкрива Зимеловата резервираност като защитна реакция на градския човек, която при Далчев е прераснала в болезнено отчуждение. Той желае присъствието на другите, за да може да се докосне до чувството на безгрижие:

Изведи ме вън от всяка сложност,

научи ме пак на простота:

да отдавам сетния петак

от сърце на срещнатия просек.

(Далчев 2006: 60)

Желанието му да говори на „неук език“ кореспондира с идеите на Морис Бланшо, според когото всекидневното е „това, което е най-трудно за откриване“^[3] (Blanchot 1987: 12). Френският философ и писател твърди, че ежедневната реч обозначава ниво, „където определенията за истинно и фалшиво, както и противопоставянето да и не, не се прилагат“^[4] (Blanchot 1987: 16). По този начин тя не признава йерархии и претенция за метафизична истина, а само съществува в самото битие. Далчевият говорител копнее именно за тази простота на общуването – „да живея като всички хора“ (Далчев 2006: 60).

 Лирическият герой при „Пролет II“, от друга страна, търси самотата като пространство на тишина. Той е част от модерния колектив, който е поразен от преситеността – онази апатия, при която всичко е „отречено и намразено“. Геровият говорител описва това състояние с духовна разруха чрез гласа на общността:

Ние всичко отрекохме, всичко намразихме.

Ние вършихме само безобразия.

Сега в нищо не вярваме, нищо не любим.

Разрушихме живота си хубав.

(Геров 2006: 43)

Той желае изолацията, за да постигне простотата и да се върне към чистотата на детството. Това „цапане из локвите“ е пример за малките, лични и почти невидими жестове, които Мишел дьо Серто дефинира като „тактики“ на ежедневието. За разлика от официалните „стратегии“ на властта и градската среда тези действия нямат собствена територия; те са изкуство на момента, чрез което човекът „бракониерства“ в чуждото пространство, за да извоюва късче лична свобода и радост^[5]:

Нека близък човек при мен не остане,

да ме напуснат познати и чужди лица,

но да мога винаги с трепета на младостта

из шумящите локви да цапам!

(Геров 2006: 43)

И двете стихотворения наподобяват молитвения акт. Далчев се обръща директно към Бог („Господи велик“), докато Геров адресира Пролетта („Нежна пролет, прости ни, прости ни!“). (Далчев 2006: 60; Геров 2006: 43). Тази разлика показва, че простотата при Далчев е етична молба за смирение и социализация, докато при поета материалист-мистик тя е екзистенциален бунт за виталност.

Смисълът на живота и в двете творби се разкрива в щастието от прозаичността на делника. Детството при Далчев е акт на чисто сетивно приемане на света:

Да усещам своя радостта

на невинното дете, което

първите снежинки от небето

сбира със отворена уста.

(Далчев 2006: 60)

А при Геров се откроява в спомена за изгубената способност за вяра, надежда и любов, която е била потъпкана от градската преситеност:

И ний бяхме деца и мечтаехме, вярвахме

и обичахме хиляди работи.

Днес къде са очите ни, светли и сини?

(Геров 2006: 43 )

Малките моменти и при двамата носят щастие и смисъл, тези микроскопични жестове са тяхното оръжие срещу „всяка сложност“ и сивата тоналност на модерния свят.

 

5. Заключение

Феноменологията на простотата при Атанас Далчев и Александър Геров се разкрива като своеобразна цел за постигане на екзистенциално щастие и връщане към автентичността на всекидневието. Всичко това е вид изход от самовглъбяването и апатията на модерното пространство, преминало през дълбока духовна криза. Чрез деконструкция на градската сложност и превъзмогването на преситеността двамата автори превръщат всекидневните жестове в източник на смисъл. При Далчев това се случва чрез смирено общуване с Бога и света, а при Геров – чрез виталния бунт на самотата. Лирическите субекти достигат до извода, че най-важните истини се крият в прозаичността на делника, детския поглед, както и в простия неук език на самото съществуване.

 

Библиография

Геров 2006: Геров, А. Хора и звезди. София: Захарий Стоянов, 2006, 43.

Далчев, Пантелеев 1925: Далчев, А., Д. Пантелеев. Мъртва поезия. – Развигор, 188/1925, 2-4.

Далчев 1933: Далчев, А. Размишления върху българската лирика след война. – Електронно списание LiterNet, г. V, кн. 4. https://liternet.bg/publish7/adalchev/razmishlenia.htm [прегледан 05.04.2026].

Далчев 2006: Далчев, А. Стихотворения, избрани фрагменти и преводи. София: Пан, 2006, 60.

Далчев 2017: Далчев, А. Фрагменти, мисли и впечатления. –  BulTreeBank. https://bultreebank.org/resources/atanas-dalchev-fragments/ [прегледан 06.04.2026].

Зимел 2014: Зимел, Г. Модерният град и духовният живот. – В: Фрагментарният характер на живота. София: Критика и хуманизъм, 2014, 36-58.

Каролев 1985: Каролев, С. Атанас Далчев. Зараждане и оформяне на естетико-критическите му възгледи. – Литературна мисъл, 3/1985, 17-37.

Колева 2014: Колева, Дора. Атанас Далчев – поетът философ. Пловдив: Жанет 45, 2014, 99.

Кунчев 2003: Кунчев, Б. Човешката участ в творчеството на Атанас Далчев, Александър Вутимски и Александър Геров. София: Орбел, 2003, 203-210.

Рикев 2020: Рикев, К. Защото е на скрито… Християнският светоглед в творчеството на Атанас Далчев. Люблин: Wydawnictwo Uniwersytetu Marii Curie-Skłodowskiej, 2020, 12-36.

Blanchot 1987: Blanchot, M. Everyday Speech. – Yale French Studies, 73/1987, 12-20.

De Certeau 2014: De Certeau, M. The practice of everyday life. Berkeley: University of California Press, 2014, 29-39.

Zahavi 2003: Zahavi, D. Husserl’s Phenomenology. Stanford: Stanford University Press, 2003.

Бележки

^[1] Вж. монографията на Дора Колева „Атанас Далчев – поетът философ“ (Колева 2014: 99).

^[2]  В оригиналния текст на есето „Модерният град и духовният живот“ ( „Die Großstädte und das Geistesleben“, 1903) Зимел използва термина „Blasiertheit“. С него авторът описва специфично състояние на апатия и притъпяване на сетивата, породено от интелектуалното пренатоварване на условията на големия град.

^[3]Личен превод от английски език на изречението „The Everyday: What is Most Difficult to Discover“ от статията на Морис Бланшо (Blanchot 1987: 12).

^[4]Личен превод от английски език на изречението „…where the determinations true and false, like the opposition yes and no, do not apply“ от същата статия (Blanchot 1987: 16).

^[5]  Личен превод от английски език. Вж. (De Certeau 2014: 29-39). В посочените страници авторът дефинира тактиката като изкуство на слабия, което няма собствено място и бракониерства в пространството на стратегиите.

 

За автора

Мария Испиридонова е студент от завършен трети курс в специалност „Българска филология“ към Факултета по славянски филологии на СУ „Св. Климент Охридски“. Интересите ѝ са в областта на литературата (по-специално антична, западноевропейска и българска литература между двете световни войни). Участвала е в научния форум „Патос и логос. Конференция за млади филолози“.

Е-mail: mariaispiridonova28@gmail.com

 

© Мария Испиридонова

___________________________________________________________________

© Събитие и текст. Поредица към сп. “Филологически форум”, No 3, 14.07.2026 г.