МЕМ И МИЙМ В КОНТЕКСТА НА КИБЕРФОЛКЛОРА
Марчела Миронова
Софийски университет „Св. Климент Охридски“ (България)
MEME IN THE CONTEXT OF CYBERFOLKLORE
Marchela Mironova
Sofia University „St. Kliment Ohridski“ (Bulgaria)
Abstract. The text analyses popular internet memes as “memes” through Richard Dawkins`s theory, presented in his book The Selfish Gene. The research is in the context of cyberfolklore as a new type of collective creativity, in order to study the changes in the ways people communicate and how does that create new identification models. It offers its own vision for the virtual environment and the individual, that creates and sustains it, while being influenced by it. The article traces the history of the term “meme” and how it starts to define the present meme culture. The text also raises some questions, which aim to form a discussion on important topics on the modern and the future person, that modulates the virtual environment and is modulated by it.
Keywords: meme, cyberfolklore, Richard Dawkins, digital environment, virtual space-time, culture
Резюме. Текстът разглежда мйимчетата като мем знаци по теорията на Ричард Докинс, развита в книгата му „Себичният ген“. Изследването е в контекста на киберфолклора като нов тип колективно творчество, за да проследи как промените в условията на общуване създават нови модели за идентификация. Предлага се своеобразен поглед над виртуалната среда и човека, който участва в нейното изграждане и поддържане, като същевременно самият той се влияе от нея. Статията проследява появата на понятието „мем“ и неговото развитие до съвременната „мийм“ култура. Текстът задава и някои въпроси, с които цели да отвори дискусия върху съществени проблеми, засягащи актуалния и бъдещия човек, моделиращи виртуалната среда и същевременно моделирани от нея.
Ключови думи: мем, мийм, киберфолклор, Ричард Докинс, дигитална среда, виртуално време-пространство, култура
What we observe is not nature itself,
but nature, exposed to our method of questioning.
Werner Heisenberg (Heisenberg 1959: 57)
Нуждаем се повече от интерпретация на интерпретациите,
отколкото от интерпретация на нещата.
Монтен (цит. по Дерида 1994: 61)
Създаването, развитието и комерсиализирането на Мрежата променят коренно представите на човека за времето и пространството, а както знаем, те стоят в основата на човешкото възприятие. Новият човек е виртуалният човек.[1] Тъкмо той е обект на научното изследване на киберкултурата, което има за цел да определи особеностите на съвременните форми на комуникация, специфичното възприятие и различната идентификация. Динамичното „световно време“ и дигиталната среда превръщат индивида както в ключов фактор, така и в създател на виртуалната реалност, която е неделима част от ежедневието на по-развитите икономически страни. Това определя не само преконфигурацията на културата, икономиката, политиката, но и оправдава интереса към интернет изследванията, които имат за предмет човека в контекста на социология, психология, антропология и други научни дисциплини, чието поле за анализ е дигиталното пространство. В този контекст се развива и съвременната фолклористика, която търси основание да изследва виртуалната среда като пораждаща, съхраняваща и развиваща т.нар. нетлор (още кибер- или дигитален фолклор). Откакто съществува фоклористиката като научна дисциплина, са предлагани немалко дефиниции на фолклора, но предимно през призмата на едно усещане, че предметът на това научно поле е постепенно изчезваща материя. Особеностите на мрежовото общуване обаче предлагат достатъчно основания да говорим за фолклор от нов тип[2] – един феномен, еволюиращ заедно с културата, с която е неизменно свързан. Не бива да пропускаме факта, че самите фолклористи, които първоначално са убедени, че научната им сфера е обречена на изчезване, всъщност продължават да се „оглеждат“ за нови обекти и среди за изследване и ги откриват: градски фолклор, както и фолклор, засягащ различни субкултури или характерен за различни социални микропространства (завода, ТКЗС, автосервиза и др. под.). Ето защо и дигиталната среда като все пак обществена среда дава възможност за ново светоусещане, за нов тип сетивност, която поражда нови митове, нови традиции или трансформира стари такива. Динамичното развитие на масовата комуникация и съкратеното време (не само в общуването, но и във всяка една сфера, засягаща човешкия живот в 21. век) позволява Мрежата да се превърне в една голяма лаборатория, в която може да се изследват фолклорното мислене и творчество в момента на тяхното случване, а не постфактум. Това, което в Интернет се проявява като колективно творчество, лишено от нуждата да се проследи първоначалният му автор, се създава, съхранява и трансформира със средствата за масова комуникация. Преди фоклористиката да се заеме със задачата да запише проявите на своя предмет, те са се създавали, съхранявали и трансформирали само чрез устната реч, защото това е масовата форма на комуникация, но в наши дни такава форма на комуникация, добила дори глобални измерения, е дигиталната, затова и съвременното народно творчество е добило друга форма и други особености. Така киберфолклорът като фолклор изобщо е в крайна сметка специфична форма на общуване с другите, себе си и със света, която форма се осъществява в едни широки граници на колективно мислене и присъствие във времето и пространството. Дигиталната среда позволява на човека да участва активно не само в своята локална културна среда, но и в множество други, включително субкултурни такива. Умножаването на ролите, които съвременният човек изпробва подобно маски, усложняват неговата идентичност и го правят комплексен по специфичен начин.
Основа на всяка култура е общуването, чрез което тя се създава, съхранява и развива, а интернет комуникацията предлага една по-динамична среда за културния опит на човека от края на 20. и началото на 21. век. Прави впечатление, че първоначално при еманципирането на Мрежата виртуалният човек е просто потребител, консуматор. Вярно е, че още през 90-те години на 20. век социолози и антрополози започват да обръщат внимание на случващото се в Интернет, като виртуалният човек става интересен обект за изследване на комуникацията, но днес той се е превърнал във функция на компютърните програми, които генерират информация спрямо определени характеристики на дадения потребител. Пазарът е фактор, който става определящ за немалка част от виртуално генерираното съдържание. Потребителят не е само възприемащ информация, той е и обект, от когото се извлича такава – виртуалният човек е източник на информация. (Друг е въпросът как се използва тя, което, от своя страна, предизвиква редица проблеми, теории и дискусии.)
Така можем да говорим за опит във и опит със средата. Ако първото се отнася по-скоро до различни форми на общуване, играене на игри, четене и др. под., които засягат потребителя най-вече като консуматор на информацията, предложена в Мрежата; то второто, съответно, засяга предимно творческите прояви, личните изяви и като цяло себеизразяването на виртуалния човек. В този смисъл в киберпространството действа с пълна сила принципът на удоволствието. Макар и активността на потребителя да оставя следа в дигиталния свят, виртуалният човек използва компенсаторния ефект на виртуалната реалност в търсене на това да задоволи всякакви свои нужди, които по една или друга причина са му отказани или са недостъпни за него в действителния свят. В преддигиталната епоха могат да се открият много причини за потискане на егоистичните нужди, както и за отлагане на задоволяването желанията на азовия нагон – тези причини Фройд нарича с по-обхватното понятие принцип на реалността, но в 21. век, когато съществува една колективно споделима и глобално достъпна друга реалност, успоредна на действителността, подобно потискане или отлагане изглежда ненужно. Този феномен на виртуалното пространство, което е едновременно навсякъде и никъде, отключва изцяло нова психология, защото разширява значително границите на познатата досега. В една пост-постмодерна ситуация, в която се фетишизира реципиентът, а не авторът, във виртуалното пространство въпросът за автентичността губи своята позиция; в научните среди и в контекста на дигиталната хуманитаристика той остава важен по отношение на авторското право например, но в контекста на дигиталното присъствие на масовия потребител той вече не е от значение, както не е от значение и за традиционния фолклор. Подобна мисъл напомня за наблюденията на Валтер Бенямин върху промените в особеностите на произведенията на изкуството, причинени от техническата им възпроизводимост:
Автентичността на дадено нещо въплъщава всичко, което неговият произход пренася в него – от материалната му трайност до свидетелството му в исторически план. Тъй като историческото свидетелство се основава на автентичността, при репродукцията, където автентичността се е изплъзнала от човека, се разколебава също и историческото свидетелство. Разбира се, само това; но по този начин се разклаща и авторитетът на обекта. Можем да резюмираме в понятието за аура това, което се губи тук, и да кажем: онова, което атрофира в епохата на техническата възпроизводимост на произведението на изкуството, е неговата аура. Процесът е симптоматичен; значението му сочи отвъд сферата на изкуството. Можем най-общо да формулираме, че техниката за възпроизвеждане откъсва репродуцираното от сферата на традицията. Чрез умножаване на репродукциите тя заменя уникалната проява с масови копия. А като позволява на репродукцията да засрещне реципиента в моментната му ситуация, тя актуализира репродуцираното.
(Бенямин 2022: 24–25; курсивът е на автора)
В контекста на една не просто техническа, а дигитална възпроизводимост аурата, за която говори Бенямин, не съществува. Но погледнато така, тя не е възможна там, където липсва авторство или осъзнат индивидуален творчески акт. Същевременно фолклорното не се интересува от историческия процес (макар и да носи някои негови белези), тъй като е функция на друг тип време – нелинейно. Дигиталното време също е нелинейно. Такова е и дигиталното пространство. В есето на Бенямин става дума и за характерното отдалечаване от автентичния творчески обект, което се постига чрез неговото репликиране със средствата на по-развитите технологии. Това според него допълнително отдалечава изкуството от изконната му връзка с култовото. В интернет средата се наблюдава подобна репликация – имитиране и разпространение на художествени форми, които потребителите създават и консумират, задоволявайки нуждата си от ежедневна доза хумор – мем хумор. В това обаче не се заличава култът сам по себе си, а се измества неговият обект, като се създава култура заради самата култура. Доколко обаче е все пак автентично създаването на тази култура от масата, а не е просто маркетингов трик, рекламна кампания, замаскирана измама с политически или властови характер и цели – това е въпрос, на който е трудно да се отговори. То е особен тип симптом на ерата на информацията, който води до сериозно преосмисляне на традиционни понятия и техните дефиниции. До степен, в която даден продукт на дигиталната среда се нарича нетлор от едни, а фейклор[3] (от fake – фалшив, подправен, и lore – знание, традиции, по аналог от фолклор) от други. Не бива обаче да забравяме, че и в едни по-примитивни фолклорни прояви властта (в най-различните ѝ форми) е намирала начин да облече себе си във възприемани и репродуцирани от масата удобни маски – мотиви, герои и др. Някои от тях са и до днес активно съществуващи в културното ни съзнание архетипи.
Мем – история на понятието
Понятието мем е предложено за пръв път от британския учен Ричард Докинс в книгата му „Себичният ген“ от 1976 г. Като последовател на Дарвиновата теория за естествения отбор и привърженик на популярната още от 60-те години тенденция да се обвърже биологията със социологията, Докинс използва традиционното разбиране за еволюцията на видовете, за да обясни особености в развитието на човешката култура. Според него генът, а не видът е водещ за естествения отбор и го определя като „себичен/ егоистичен“, тъй като егоизмът стои в основата на неговото оцеляване. Социобиологът обаче използва гена само като аналог в изследването на културния бульон, в който смята, че е възникнал новият репликатор – мемът. Тоест Докинс не смята, че културата е генетично обусловена, той просто използва познанието за генетиката, за да обясни културната еволюция като отделен от нея, но аналогичен по своята същност феномен. Така се извежда представата, че човешкият организъм е една машина от гени и меми/ мемове, които се наследяват и които еволюират с времето. В етимологията на понятието „мем“ Докинс вплита фонетичната основа на думата „ген“ и семантичната основа на думата с гръцки корен memon, чието значение е близко до идеята за „имитация“, тъй като мемът трябва да се разбира като нов тип репликатор, единица, означаваща пренасяне на културно наследство, имитация. Интересното е, че според Докинс за мемите и гените не е важна трайността, колкото е от значение плодовитостта. Така само някои оцеляват дълго време в мемофонда, а един от примерите, които авторът предлага, е представата за бог като мем. Същевременно, за да подкрепи теорията си, той дава като аналог възникването на подобни мутации при различни видове, които обитават различни пространства. В същия ред на мисли можем да приведем немалко примери за това как една и съща идея се появява в различни точки на света, без да съществува реална комуникация между носителите на тази идея (изследователи, създатели, иноватори, философи и т.н.), и то в рамките на социално, етнически, икономически, политически различни една от друга среди (т. нар. multiple discovery или simultaneous invention – концепция за едновременната поява на повечето научни открития и изобретения от различни, независими едни от други учени). Дори и теорията на Докинс не е толкова революционна, колкото е реално отражение на нагласите на времето след Втората световна война.[4] Мемите според Докинс се разпространяват чрез имитация, но се предават от мозък на мозък, като обаче са несъзнателни слепи репликатори, т.е. при тях се изключва способността за предвиждане. Така се внушава, че културният трансфер е несъзнателен. Като контрапункт на това обаче той търси в способността на човека да предвижда съвсем осъзнато, както и да проявява алтруизъм. В подобно разбиране се таи някаква надежда, че отделният индивид може да се пребори със собствения си наследен егоизъм. Според Докинс мемите оцеляват (подобно вируси) по-дълго от гените, или поне носят по-голямо значение за развитието, като привежда за пример твърдението, че днес никой не се интересува в каква степен са запазени гените на Сократ, да Винчи или Коперник, но техните мемокомплекси продължават да съществуват в мемофонда и до днес. Докинс се опитва да освободи представата за културата като биологично обусловена, като подчинена на някакъв прагматизъм или практическа цел за човешкия вид. Той открива известна доза тирания както в генетичната, така и в меметичната наследственост, затова смята, че съзнателното противопоставяне на егоистичното в природата на човека, би могло да го освободи.[5]
Подобна теория лесно се превръща в основа на не само научни, но и спекулативни литературни изяви – като книги за самопомощ или текстове, предлагащи различни конспиративни теории, обвързани с употребата на дигиталното пространство.[6] Ето как популяризирането на този труд на социобиологията дава възможност понятието „мем“ да се превърне действително в мем, като се репликира и разшири употребите и значението си най-вече в контекста на дигиталната култура.
Интернет мем
През 1982 г. Скот Фалман се превръща в един от създателите на първата емотикона – усмихнатото човече, чиято цел е да разреши проблема с неразбрания сарказъм в рамките на интернет общуването. С това дава начало на развитието на интернет мемите. През 1994 г. Майкъл Годуин (американски юрист и писател) развива понятието, завещано от Докинс, в сп. “Wired“, като създава теория, която по-късно ще бъде наречена „Закон на Годуин“, а той гласи следното: колкото повече продължава една дискусия в онлайн пространството (независимо от темата и обсега ѝ), толкова повече нараства възможността да се стигне до сравнение с нацисти или с Адолф Хитлер. Следват немалко примери за директната употреба на понятието „мем“ в контекста на различни интернет изследвания. Така например Лимор Шифман, за разлика от Докинс, вижда в мемите осъзнатост и преднамереност при репликирането им чрез имитация в дигиталната среда. Ето защо е нужно да се начертае една ясна линия между „мем“ като абстрактно понятие (засягащо предимно социлогията, антропологията, психологията и др. научни сфери) и „интернет мем“ (нарича се още мийм – транскрибирано от английски език, или меме – „побългарена“ версия с директна заемка, несъобразена с оригиналната фонетична основа на думата, заета от английски) като удобно понятие, с което се означава „частица култура, обикновено шега, която добива влияние посредством онлайн съобщения“ (Davison 2009: 122), тоест конкретно понятие, назоваващо графически наличен виртуален продукт. Лимор Шифман определя интернет мемите по следния начин: “(…) groups of items sharing common characteristics of content, form, and/or stance, which were created, transformed, and circulated by many participants through digital participatory platforms” (Gal, Shifman, Kampf 2015: 1700). Така постепенно терминът, предложен от Докинс в книгата „Себичният ген“, започва да се използва като популярно понятие, потвърждаващо оригиналната си дефиниция чрез съвременната си употреба в дигиталната среда. В английския език няма разлика в произношението, но на български можем да регистрираме такава между Докинсовия „мем“ и по-разпространените „мийм“ и „меме“.
Ако отворим популярния сайт https://www.urbandictionary.com/ и потърсим в него значението, което обикновеният потребител дава на понятието, ще открием как масово се подкрепя мнението, че „миймовете“ са културен феномен, който с ежедневната си доза хумор се превръща в извор на живот, той е бягство от ежедневието и лек против депресия. Мемът е заразен (viral), алтернативна реалност, но всичко това са функции на дигиталното пространство само по себе си.
Мрежата предлага култура на отворения код, в която доминира колективното творчество. Този специфичен вид интеграция на съвременния човек в интернационални общности дава израз на колективно утвърден морал. Киберпространството задава нови норми на мислене и поведение и е способно да ги налага въз основа на една освободена от официален или корпоративен контрол среда на общуване. Същевременно позволява вариативност на културните продукти, които генерира. Ако обърнем внимание на подчертаното дотук, ще изведем лесно онези елементи, които биха затвърдили представата, че киберфолклорът е реален феномен, а не просто спекулация на пост-постмодерната ситуация, защото всички тези характеристики, изброени по-горе, са специфики и на традиционния фолклор, който, като културен феномен (а може да кажем и система от меми по теорията на Докинс), също еволюира според особеностите на средата, която го трансформира. Масовото творчество, което се създава и разпространява със средствата на дигиталната среда, представя знанието на колектива за самия колектив – неговите вярвания, митове, легенди, изобщо традиции от нов тип (често наднационален), а също разнообразие от киберестетика и технологично репликиране на продуктите на масовата култура, отразяваща живия и постоянно променящ се говорим език на колектива в настоящето. Тук се разкрива социалният опит на виртуалния човек в момента на създаване на същия този опит в мрежовото пространство (тоест отвъд границите на локалното), което има способността да интегрира физически отдалечени индивиди в рамките на дадена виртуална общност. Когато се изменят особеностите на колектива спрямо средата, която определя неговата сетивност и спецификата на неговото общуване, нормално е да се промени и представата за фолклорното, което в крайна сметка е именно отражение на колективния опит като процес, а не застинала форма. Може би тъкмо заради това, че съвременният активен колектив отива често отвъд границите на народа като етническа или национална група (folk), по-подходящо понятие би било нетлор, което включва в семантиката си основната характеристика на средата, но пази и връзката с традиционното понятие, което идва да означи колективното знание и традиция.
Интернет мемите в контекста на киберфолклора
Две са основните функции на интернет мема в рамките на виртуалното общуване – (1) развлекателна – отразяваща вицовото начало, и (2) компенсаторна – разширяваща възможностите за изразяване по време на писмения тип комуникация в интернет. Един традиционен анализ по модела на Роман Якобсон може допълнително да разкрие спецификите на мем знака като форма на общуване, но тук ключово е да изведем предимно емотивната, фатическата и метаезиковата му функция, които имат пряко отношение към разкриването му като елемент на нетлора.
Казахме, че интернет мемът компенсира липсата на ясно разпознаваема емоция в рамките на писмената комуникация, но тук трябва да разграничим от него разнообразието от емотикони, които отразяват различни чувства, докато в употребата на мема се крие комичното, чиято ключова цел е да буди смях у адресата по начина, по който е събудил смях у адресанта. Тоест, докато емотиконите могат да предават искрено тъжно чувство, то при интернет мема дори тъжното е иронично употребено в контекста на моментното общуване, без значение дали засяга сериозна тема. Нека си припомним, че според Бергсон „смехът няма по-голям неприятел от емоцията“. Самата употреба на едно миймче отключва този код на четене, тъй като смешното се е превърнало в основна негова характеристика и по тази причина ефектът на комичното е очакван, преднамерен. Тези графични послания са един художествен феномен, който е породен от интерпретация на интерпретацията – с това създава безкрайна линия на репликация,[7] при която автентичното изображение (или оригиналният текст) се използва за преформулиране на първичното послание за целите на настоящото съобщение. За да се разбира като продукт на колективно творчество в рамките на нетлора, това послание най-често отразява обществено-политическата ситуация, стереотипен образ или масово разпознаваемо състояние и др. под. Както заявява и Шифман обаче, тази практика не само отразява културните норми, но има и способността да влиза в конфликт с утвърдени такива,[8] като по този начин налага нови рамки на мислене, възприятие и поведение. В този смисъл е логично миймчето да се превръща в активен конструкт само ако добие широка публичност и бъде припознато от масата като „добро“, а дали е такова, се разбира от неговата популярност – брой споделяния, получени харесвания и др. характерни за дигиталната среда прояви на социална реакция. Шифман обаче не смята, че е нужно отделният интернет мем да добие огромна популярност, за да отрази общественото мнение, тъй като е достатъчно условие неговото участие в многогласието на виртуалните дискурси. Тя дава пример с LOLcat community и неговия специфичен език, който противоречи на езиковите норми в английския език. В случая обаче това, което може да се определи като viral,[9] не е отделното миймче, а самата репликация, в следствие на която се умножава употребата на основната форма и различните ѝ интерпретации в множеството виртуални дискурси. Това напомня вариативността при митовете, приказките, легендите. От една страна, текстовете могат да споделят обща основа – структура, мотиви, типови герои, но да се различават в детайлите, които участват в повествованието, без да променят посланието, като така отразяват сходни процеси на културно развитие при различни народни/ локални групи. От друга страна, те използват типови образи – хитреца, беззащитната девойка, героя, който се бори със злото и др., или познати мотиви – завръщане, попадане в друг свят, спасяване, жертвоприношение и др., които се използват в различни сюжети на една и съща народна група. Тази степен на имитация прави едни форми по-трайни от други и очевидно важни[10] за общността, която ги повтаря и/ или преформулира в контекста на индивидуалния и колективния опит. Миймовете също съдържат в себе си архетипови модели – познати такива, а също и от нов тип, съобразен с особеностите и тенденциите на дигиталната култура. Тези архетипи разширяват границите на личността и вписват отделния потребител в множество модели на идентификация. Умножават се социалните роли, а с тях и измеренията на човешката идентичност, която се изследва през отделните нейни присъщи характеристики. Човекът е система, той става мрежа от значения, комбинация от различни елементи. По този начин той се възприема като оригинален, защото е уникална комбинация от тези елементи, но и като принадлежащ, защото е част от разнообразни общности, изразители на отделни негови качествени характеристики. Разнообразието го прави оригинален, а членството – типичен. Така общуването чрез мем знаците има способността да впише отделния индивид в рамките на отделни субкултури като например такива, които се формират около членството в разнообразни фен зони.
Ако традиционно литература се схваща като етап от развитието на словесната култура, който следва фолклорната традиция, то дигиталната среда днес предлага възможност художественият текст, познат от класическа или популярна литературна творба или филм, да бъде употребен в контекста на киберфолклорното творчество. Ако разбирането ни за Шекспировите творби е като висока по своята литературна стойност творческа проява, то днес Мрежата предлага множество миймчета, които имплантират в класическите форми на Шекспировите художествени светове една диалектика на ежедневното, профанното. Сякаш паметта за натрупания през вековете опит е закърняла или съвременното общество, макар и по-образовано от някогашните съвременници на Шекспир, е неспособно да откликне на високия език на високата култура. Съвременната култура е отражение на неспособността на масовия човек да произвежда високи културни модели, но и способността му да профанизира завещаните от миналото, като ги рециклира. Дигиталната среда допълнително усилва тази особеност на съвременното общество, тъй като със своята динамичност и с факта, че прави възможна внезапната комуникация с далечни точки на света, създава друга време-пространствена сетивност, при която чувството, че времето е твърде кратко, а пространството е необятно, отключва нуждата да се съкращава информацията. Създава се и усещането, че информацията е само продукт, който трябва да бъде изконсумиран, за да се почувства човек съ-временен. Мрежата предлага множество варианти за синтезиране на знанието – платформи като Уикипедия, канали като Ютюб и други, които предават накратко съдържанието на обемен научен, философски, литературен труд или дори това на филми и сериали. В подобна забързана форма на облъчване с информация обаче доколко тя може да бъде ясно и обхватно възприета, зависи от отделния потребител – от способността му за критическо мислене, а също така и от целите и приоритетите му при използването на информационната среда.
Що се отнася до връзката с литературната традиция, при класическата форма на четене четящият се идентифицира с героите от художествения текст, но тази ситуация е едно индивидуално преживяване в рамките на интимното общуване с художествения свят. Четенето е интимно, но не самотно занимание, защото вписването в една художествена реалност прави индивида тъждествен на тази реалност. В дигиталната среда съществува колективно изживяване на прочита и идентифициране не само с художествената проекция, но и с всички налични четящи, които присъстват в мрежата. Тяхното присъствие може да е обозначено от закодирания в мрежата брояч на хората, които са на линия в момента или които са посетили сайта, също така от един знак на възприятие – like/ dislike, коментар и/ или друга форма на реакция, характерна за онлайн комуникацията. При интернет мемите се наблюдава следното нещо – една публика от тъждествени едни на други потребители, като всеки се смее сам пред устройството, с което възприема дадения образ, но същевременно знае, че е част от една смееща се общност – той участва в един виртуален колективен смях.
Мем знакът използва познати мотиви, език, герои и др. от художествените светове, за да отправи реплика към актуалността – пример за това са политическата ситуация, една пандемия, характерно обществено явление, които са подложени на критика със средствата на хумора, приложим в дигиталната среда. Това надсмиване има корени в епиграмите, комедията, вица и т.н. То използва най-често алюзията, за да може чрез познатото от един вече наличен творчески продукт да предаде послание, което да разкрива отчасти несъвместимостта на старото с новото и по този начин да отрази трансформацията на традиционните норми. Мем знаците в този смисъл показват нагледно как колективният опит еволюира, но е спорно доколко е начин за обществото да рефлектира върху натрупания стар опит. В традиционното разбиране за историческата последователност в развитието на човешката култура, когато една културно-историческа епоха сменя друга, тя го прави предимно през нейното отрицание, но търсейки основание за своята трансформация в рефлексивния опит върху една по-ранна традиция, която да преосмисли за целите на своето настояще или спрямо идеите си за проект, определящ бъдещето. Във време на дигитална революция се употребява целият натрупан културно-исторически опит, като често той бива осмиван, защото е неприложим към актуалната културна обстановка, но дали това е осъзната рефлексия, или една тенденция, в която употребата на старото е само повърхностна форма, превърнала се в шаблон? Ако го разбираме в контекста на вече очертаната представа за подобно усилие като продукт на киберфолклора, можем да открием в него една примитивна форма на инициационна практика на виртуалния човек, който наново се учи да общува със знаци, различни от книжовноезиковите форми на говоримите национални езици. Потъването във виртуалното време-пространство е сякаш потъване в приказното, където героят може да изследва алтернативни роли, да преживява (сравнително) безопасно своите страхове и желания, да се връща към действителността без физически последици от преживения дигитален опит.
Мем знакът, който работи с познатата символност на даден художествен свят, доказва колко реална може да бъде литературата, колко близка до действителността на съвременния човек – самият знак пресъздава психологическа ситуация, с която консумиращият тази информация се идентифицира, като се вписва в познатия въображаем свят на художественото произведение, но и в познатия действителен свят на собственото си емоционално възприятие. Интернет миймът в този контекст прави литературата и художествения свят като цяло по-близки до отделния потребител, който, участвайки в една дигитална общност, възприема предложената информация и я чувства заедно с останалите в същата тази общност. Така той не е сам, макар и физически да не споделя същото пространство. Като вземем предвид това, че мемите използват наличните в мемофонда архетипи, като същевременно създават и нови такива, можем да разгледаме виртуалната среда като карта отражение на колективното несъзнавано на Юнг. Днес то обаче започва да приема формата на колективно съзнавано, тъй като става видимо, споделимо и с това – отключващо възможност за идентифициране на индивида с дадения модел.
Представата, че културата може да бъде изследвана в действие и съответно разбрана, осъзната, води до усещането, че тя може да бъде и съзнателно формирана, контролирана, подчинена на ясно поставени цели, които да отведат човечеството към постижима утопия. Съвременният човек се намира на странно място върху картата на времето – той рефлектира върху миналото, но фантазира настоящето и бъдещето по специфичен начин, различен от познатото отношение към онова, което е, и онова, което предстои, защото за него бъдещото вече не е предстоящо, а изградимо, подвластно на виртуално постижима реалност, за която той търси начини да кодира, да програмира в действителността.
Библиография
Арнаудов 1996: Арнаудов, М. Очерци по българския фолклор. Том I. София, 1996.
Бенямин 2022: Бенямин, В. Художественото произведение в епохата на неговата техническа възпроизводимост. София: Критика и хуманизъм, 2022.
Божанкова 2019: Божанкова, Р. Съвременната литература като „идеен конструкт“. – В: Идеи, идеали – възход и крушение – В Сборник от VІ Международна научна конференция Идеи, идеали – възход и крушение, 23 и 24 април 2019 г., Русе. Т.1, 40–48.
Дерида 1994: Дерида, Ж. Структурата, знакът и играта в дискурса на хуманитарните науки. – В: Социологически проблеми, 1994, бр.1, 61–72.
Попова 2012: Попова, М. Виртуалният човек. София: Фабер, 2012.
Фройд 2014: Фройд, З. Отвъд принципа на удоволствието. В: Психология на несъзнаваното. София: ИК „Колибри“, 2014, 153–203.
Davison 2012: Davison, P. The Language of Internet Memes. In: The Social Media Reader, NYU Press, 2012, 110-134.
Dawkins 2006: Dawkins, R. The Selfish Gene. 30th Anniversary edition. Oxford University Press, 2006.
Foote 2007: Foote, М.. Userpicks: Cyber Folk Art in the Early 21st Century. In: Folklore Forum. 37.1. 2007.
Gal, Shifman, Kampf 2015: Gal, N., L. Shifman, Z. Kampf. „It Gets Better „: Internet memes and the construction of collective identity. – In: New Media and Society, Vol. 18, issue 8, 2015.
Heisenberg 1959: Heisenberg, Werner. Physics and Philosophy: The Revolution in Modern Science. World Perspectives №15. 1959.
Kirby 2009: Kirby, Alan. Digimodernism. How New Technologies Dismantle the Postmodern and Reconfigure Our Culture. New York: Continuum, 2009.
Бележки
[1] „Участникът във виртуалната комуникация е един и това е виртуалният човек, представен като основен, активен, движещ фактор във виртуалното пространство, което, от своя страна, е продукт на неговите представи, интереси, модели. Цялостният образ на мрежата е невъзможен без вижданията на нейните потребители, без техните стремежи и действия.“ (Попова 2012: 8).
[2] В този ред на мисли е редно да се спомене и теорията на Алън Кърби за дигиталния модернизъм, който предлага „нова форма на текстуалност“ и който авторът определя като „културна промяна, комуникативна революция, социална организация“ (цит по Божанкова 2019: 43). В текста си Кърби извежда особеностите на дигиталната среда, които са ключови за промените в социалното устройство, както и начините, по които новите форми на комуникация определят промените в културата и масовото творчество, което е неин продукт.
[3] “Fakelore is the presentation of spurious and synthetic writings under the claim that they are genuine folklore. These productions are not collected in the field but are rewritten from earlier literary and journalistic sources in an endless chain of regurgitation, or they may even be made out of whole cloth, as in the case of several of the “folk heroes” written up in the image of Paul Bunyan, who had at least some trickle of oral tradition at the beginning of his literary exploitation.” (Foote 2007: 35)
[4] Тук можем да се сетим и за идеята на Ваневар Буш за хипотетичната машина „Мемекс“, която е с двайсетина години по-стара, но отключва подобна посока за мислене на особеностите на човешкото познание и способността му да се съхранява, предава, наследява и т.н.
[5] “We have the power to defy the selfish genes of our birth and, if necessary, the selfish memes of our indoctrination. We can even discuss ways of deliberately cultivating and nurturing pure, disinterested altruism — something that has no place in nature, something that has never existed before in the whole history of the world. We are built as gene machines and cultured as meme machines, but we have the power to turn against our creators. We, alone on earth, can rebel against the tyranny of the selfish replicators.” (Dawkins 2006: 202)
[6] Пример за подобно явление е книгата на Ричард Броуди „Вирусът на ума“ (виж: http://www.memecentral.com/)
[7] Тази безкрайност се появява като елемент от дефинирането на новия тип текстуалност от А. Кърби в книгата му „Диджимодернизъм: как новите технологии разрушават постмодерното и преконфигурират нашата култура” (Kirby 2009).
[8] “Memes—both in the pre-digital and the digital age—are closely related to the process of norm formation. The memetic practice is not merely an expression of existing socialcultural norms, it is also a social tool for negotiating them. The relationship between memes and norms is thus twofold: memes both reflect norms and constitute a central practice in their formation. (Gal, Shifman, Kampf,” 2015: 1700)
[9] Понятие, отразяващо подобното на вирус разпространение и огромна публичност на дадено явление в интернет (цитат, снимка, клип и др.).
[10] Според Р. Докинс например важността се определя само от осъзнатата употреба, а не от сляпото имитиране и повтаряне на съответния код, затова и смята, че е нужно отделният индивид да се бори с подобна наследственост, оцеляваща единствено благодарение на своя егоистичен порив да се репликира.
За автора
Марчела Миронова е докторант към катедра „Българска литература“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където е завършила специалност „Българска филология“ и магистърска програма „Литературознание“. Интересите ѝ засягат българската литература, фентъзи и фантастика, игри и масова култура. Преподава български език и литература на ученици от 5. до 12. клас.
E-mail: mish.mironova@gmail.com
© Марчела Миронова
___________________________________________________________________
© Събитие и текст. Поредица към сп. “Филологически форум”, No 3, 14.07.2026 г.