СВЕТОВЕ В ДИАЛОГ: ГРАНИЦИ НА ТЕКСТА И ХОРИЗОНТИ НА ПАМЕТТА
РЕЦЕНЗИЯ[1]
Николай Боев
Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“ (България)
WORLDS IN DIALOGUE: BOUNDARIES OF TEXT AND HORIZONS OF MEMORY
Nikolay Boev
Plovdiv university Paisii Hilendarski (Bulgaria)
Сборникът „Светове. Разкази. Разказвачи“ е жест на признание към проф. д.ф.н. Иван Русков от Пловдивския университет и
едновременно опит да се обхване онова поле, в което неговата работа най-силно се разгръща: разказът като форма на знание, като фигура на паметта, като място, където история, текст и документ влизат в напрегнат диалог. В академичната общност и сред своите студенти проф. Русков е разпознаваем не само като задълбочен филолог, но и като вдъхновяващ преподавател, който умее да превръща лекциите в пространство за „интелектуално потапяне и приключение“. Неговата работа е белязана от стремежа да се открива „разказът“ там, където често се вижда само суха документалистика или архивна прах.
Изданието събира трудовете на над двадесет български изследователи в сферата на хуманитаристиката, организирани в три главни раздела, които последователно разкриват различни слоеве на литературната история, текстовата критика и културната памет. Концептуалната кохерентност на сборника не лежи в един-единствен теоретичен модел, а в общото проблемно поле: разказът като текст, документ, идеологически конструкт и обект на „разследващо“ четене. През тази призма всеки автор предлага своята гледна точка.
Първи раздел: Сюжети и „разследвания“
В началния раздел Клео Протохристова полага методологичния фундамент на сборника чрез своята статия „Опит в територията на разследващите литературни проучвания (казусът с едно „стихотворение“ на Й. С. Бах)“. Протохристова анализира трансформацията на един текст с дискусионно авторство в лабораторен обект на „разследващо четене“, разкривайки механизмите на легитимиране на авторитета, архивната материалност и условната природа на литературната интерпретация.
Николай Нейчев продължава с архивната логика в своята статия „По следите на реликвата трънен венец (история, документи и факти)“, където чрез исторически документи и материални свидетелства проследява превръщането на един религиозен артефакт в символ на национална памет. В непосредствена тематична близост е работата на Жоржета Чолакова „Старочешкият апокриф за Иуда, или раждането на полиморфния наратив“, в която тя експлицира как един апокрифен текст работи като сцена на контаминации между антични и старозаветни мотиви и така моделира полиморфна, многогласна наративност. Младен Влашки измества фокуса и насочва вниманието към трансфера на литературния образ в своя текст „Петер Алтенберг – траектория на трансферната му история в България. Или за живота и смъртта на образа отвъд неговия извор“, като представя как един австрийски прозаик се превръща в национален текст и как литературната репутация зависи от редакционни практики и критически преоценки.
Тодор Моллов се насочва към фолклорното творчество в статията „Календарни идеи и образи във фолклорната балада „Първата жена – по-хубава“, като чете баладата през календарния цикъл и брачната обредност, показвайки наслагващите се в нея мотиви за изпитание на брачната връзка, за „подновяване“ на брака и за напрежението между индивидуално желание и колективен ред. Радослав Радев разглежда хитростта като основно средство за справяне с конфликтните ситуации в текста „Хитростта и остроумието като оръжия в бой. Литературата като безкръвна победа на духа“. В същата изследователска линия Татяна Ичевска („Изкушение и изкупление (мотивът за кръвосмешението свекър – снаха в българската литература)“ проследява как един табуиран сюжет се повтаря и варира през различни исторически етапи на националната литература
Логическо продължение на това търсене на устойчиви модели откриваме при Живко Иванов, който премества фокуса от сюжетните към пространствените категории. В своята статия (Литературни места: Българският Париж) той разглежда градската топография като литературна категория, демонстрирайки как Париж функционира не просто като географско понятие, а като символично място и специфичен текст в българската въображаемост. Валери Стефанов анализира поезията на Атанас Далчев в статията „Камъните“ на Далчев“ и разкрива семантичната динамика на един от ключовите образи в модернистичната българска лирика. Гергина Кръстева в „Царският автограф на един лагерник от „Куциян“, анализира как тайно водени лагерни бележки се превръщат в публично свидетелство у Йордан Вълчев, а по този начин и в част от колективната памет за репресиите.
Люба Липчева-Пранджева премества фокуса върху критическата рецепция и институционалната цензура в своята работа „Малките сатирични жестове – между политическия скандал и литературното мълчание“, показвайки как политическата репресия оформя видимостта и четимостта на литературни текстове. Инна Пелева разширява перспективата в „Отново за селото и българската литература“, като обръща внимание на тенденцията за завръщане към българското село в съвременната българска литература и допирните ѝ точки с канонични текстове. Разделът завършва с текста на Ноеми Стоичкова „Литературата, която я няма: концептуално начало в съвременните литературноисторически изследвания за маргиналиите“, където ясно се формулира проблемът за институционалните механизми на видимост и невидимост и за произвеждането на „периферии“ в литературната история.
Първият раздел успешно очертава перифериите на литературното знание и механизмите на „разследващото“ четене. Това пренастройване на изследователската оптика подготвя прехода към по-фокусирани анализи, където вниманието се измества от мащабните архивни проучвания към конкретните художествени светове на отделни автори.
Втори раздел: Творби и прочити
Вторият раздел „Творби и прочити“ преминава от по-широките архивно-исторически наблюдения към конкретни произведения и автори, без обаче да загубва чувствителността към контекста. Светла Черпокова в статията „Атемпоралност и анахронизъм (по примери от българската възрожденска повест)“ анализира времевите режими на възрожденската проза, излагайки идеята, че историчността е по-скоро ефект на повествователни решения, отколкото „прозрачен“ фон на събитията. Статията на Здравко Дечев „Тяло – телос – плът: приписки към мъртвото тяло (по поемата на Найден Геров „Стоян и Рада“)“ също проблематизира Българското възраждане и се вписва в познатата от негови други изследвания линия – внимателно, почти феноменологично четене на телесното като място на смисъл и като крехка граница между тленното и символното. Николай Чернокожев „се прехвърля“ в следосвобожденския период и разплита доколко литературният текст е средство на историческа ангажираност, както и силовият баланс между думата и действието в произведението „Под игото“ на Иван Вазов в статията „Думи – действия и бездействия (в романа „Под игото“)“.
Петър Стефанов продължава хронологически и изследва разказа за Алеко Константинов в „Алековиадата като текст на културата – синхронни и диахронни аспекти“ и как един оригинален персонаж се канонизира и преосмисля през различни литературни епохи. Николай Димитров („Меланхолиите на българския модернизъм от началото на XX век“) се насочва към афективните режими на модернизма, като проследява как меланхолията структурира самото модернистко светоусещане – едновременно като психологическо състояние и като критична позиция спрямо историческата ситуация в първите десетилетия на века. Антония Велкова-Гайдаржиева доразвива линията на изследване на вътрешния свят на субекта („Вълкадин говори с Бога. Напускането на историята“), прочитайки Йовковия разказ през мотива за излизането от историята, като проследява как Вълкадин – героят, застанал на границата между „тук“ и „отвъд“ – превръща личната загуба и съмнението в метафизичен опит и в опит за разговор с Бога отвъд социалната конкретика.
Запрян Козлуджов съсредоточава вниманието си върху символиката на градския пейзаж в мемоарната литература и превръщането на това пространство в текст на събирателната памет в „Символна знаковост и смислова стойност на градските топоси в мемоарите на Константин Константинов“. В друга посока Калина Лукова („Г. П. Стаматов – парадоксалният език“) предлага идиостилистичен анализ на автор, чието писане изработва собствена езикова космология, в която парадоксът е не само реторична фигура, а принцип на мислене. Надежда Стоянова разглежда друг тип разминаване – при фигурата на скучаещия герой в текста „Траекториите на скучаещия човек. Поглед към „Пътуване в делника“ на Богомил Райнов“, като чете романа през опита на субекта с безсмислието, вялостта и разминаването със социалистическата „нормалност“ и проследява как текстът конструира тези състояния чрез бавен ритъм, повторения и вътрешен монолог. В текста „Дуендетото на баба Неделя“ Иван Станков обръща поглед към разказа „Лунна нощ“ на Васил Попов и неговите съотнасяния с есето на Лорка за испанското дуенде. Разделът завършва с текста на Димитър Михайлов за стихосбирката „Маски“ (1989) на Иван Динков като късно, но симптоматично свидетелство за краха на социалистическия режим.
Всички изследвания във втория раздел демонстрират как индивидуалното творчество превръща историческия и психологическия опит в специфичен художествен мироглед. Тази смислова натовареност на текста логично отвежда към третия раздел, в който фокусът попада върху самите лингвистични и документални инструменти, чрез които се конструира колективната памет.
Трети раздел: Език и памет
Третият раздел „Език и памет“ насочва вниманието към лингвистичните измерения на разказването и към неговата връзка с паметта, като по този начин затваря кръга между текст, документ и история. Диана Иванова в „Българските библейски преводи през Възраждането: концепции и тяхната реализация“ проследява процеса на национализиране на свещения текст, вписвайки се едновременно в историята на новобългарския книжовен език и в тази на възрожденските идейни борби. Константин Куцаров остава в същата епоха, но на равнището на граматиката, анализирайки вокативните форми в „Болгарска граматика“ на Неофит Рилски и показвайки ги като място, където езикова норма и комуникативна практика се срещат. В статията „Геров препис на „История славянобългарска“: палеография, кодикология, духовно общение с Паисиевата книга и възрожденската „Паисиада“ Мила Кръстева уточнява генеалогията и материалните характеристики на Геровия препис и подчертава, че именно такъв детайлен „паспорт“ на ръкописа отваря възможност за по-прецизно литературноисторическо четене.
Идеята за „паспорта“ намира пряка реализация при Елена Налбантова в „Три маргинални текста от началото на 1840-те години като паметник на времето“, тя показва възможността незначителни документи, събрани заедно, да образуват портрет на епохата. Милена Кирова също отправя поглед към малко познатото, като анализира фигурата Райна княгиня като първата жена писателка в българската литература в „Райна княгиня, или за несполуките на колективната памет“.
В следващия текст Ана Маринова разплита парадокса на паметта и пермутациите между личното и общностното във всеки акт на разказване в своята статия „Помня, за да разказвам, и/или разказвам, за да помнят“. Лидия Михова разширява това поле с анализа в „Описание на живота ми“ от един копривщенец или за разказаното и нарисувано въстание, за кръста, за „сребрений“ хляб и за свободата“, проследявайки как един личен документ се превръща в национална история. Преходът от личния документален разказ към институционализираната литературна памет се осъществява в статията на Сава Василев „От пет години насам“… и след това. Сп. „Златорог“ в културния контекст на 20-те години на XX век“, която представя политиката на списанието през първите години и неговата роля в културния живот, едновременно като филтър и като усилвател на литературните процеси.
Дора Маринова („Пролом“ и проломите в българското историческо и духовно битие. Оптики на разказването“) поставя роман и история в огледално отношение, като показва как един исторически разлом може да бъде разказан през различни оптики, без да се изглади травматичният му характер. Велика Гюлемерова („Памет, травма и свидетелство в „Рана“ на Захари Карабашлиев“) чете съвременния роман като опит да се изгради език за травмата, който да държи заедно лично и колективно преживяване. В статията на Енчо Тилев за руското „лингвистично краевековие“ и възгледите на Фортунатов, Поржезински и Богородицки за падежната категория ясно прозира интересът към лингвистичните дебати като част от интелектуалната история, а не просто като затворен академичен спор.
Вера Маровска проследява налагането на метафоричното мислене в граматиката, пренареждайки езиковите роли чрез процесите на метафоризация и граматикализация. Логичен завършек на тези търсения предлага Пламен Антов с изследването си върху „романа-bricolage“. Представяйки творбата като сглобка от фрагменти и цитати, той не само обобщава лингвистичните и историческите нишки в раздела, но и предлага метафора за самия сборник: една сложна „съшитост“ от гласове, която не крие своите шевове, а ги превръща в изследователски принцип.
Сборникът, посветен на проф. д.ф.н. Иван Русков, демонстрира устойчивостта и актуалността на една критична традиция, ориентирана към проблематизирането на наложени парадигми, към архивираната работа и към разбирането на разказа като ключово поле на литературната и лингвистичната история. През трудовете на редица изтъкнати български хуманитаристи се конструира интегриращо поле на филологията, което постига баланс между финото близко четене и по-общите теоретични хоризонти. Тъкмо това поле – между историята на литературата, критиката и лингвистиката, се очертава и като естествено продължение на дългогодишната работа на проф. Русков върху възрожденския текст, националния канон и техните „разкази“ в съвременността.
[1] Светове. Разкази. Разказвачи. Сборник в чест на проф. д.ф.н. Иван Русков. Съст. и ред. Татяна Ичевска, Аделина Странджева, Дора Маринова, Траяна Латева, Теофана Гайдарова, Здравко Дечев. Пловдив: Пловдивско университетско издателство, 2025. ISBN 978-619-7768-51-0.
За автора
Николай Боев завършва специалност „Българска филология“ в Пловдивския университет, в момента продължава обучението си в магистърска програма „Актуална българистика“ в същото висше учебно заведение. Участва в международни научни програми и изследователски проекти в България и чужбина. Научните му интереси са в областта на съвременната българска литература, сравнителното литературознание и културната антропология.
E-mail: stu2503607001@uni-plovdiv.bg
© Николай Боев
_________________________________________________________________________________________
© Събитие и текст. Поредица към сп. „Филологически форум“, No 3, 03.03.2026 г.