Функции на традиционното облекло в разкази от сборника „Старопланински легенди“ на Йордан Йовков

ФУНКЦИИ НА ТРАДИЦИОННОТО ОБЛЕКЛО В РАЗКАЗИ ОТ СБОРНИКА „СТАРОПЛАНИНСКИ ЛЕГЕНДИ“ НА ЙОРДАН ЙОВКОВ

Александрина Димова

Софийски университет „Св. Климент Охридски“ (България)

FUNCTIONS OF TRADITIONAL CLOTHING IN THE STORIES FROM YORDAN YOVKOV’S COLLECTION “STAROPLANINSKI LEGENDS”

Aleksandrina Dimova

Sofia University „St. Kliment Ohridski “ (Bulgaria)

Abstract: The article examines the functions of traditional folk costume in several narratives from the “Staroplaninski legendi” collection. In accordance with folkloric tradition, clothing serves to express social and community affiliation, functioning as a marker of identity and as an expression of the individual’s worldview. Through an analysis of the types of garments, their colours, and certain decorative elements depicted in the narratives, additional meanings emerging from the metaphorical layer of the work are revealed. In this way, the study further supports the high literary value of Yovkov’s works.

Keywords: traditional clothing, color analysis, semiotics, Yordan Yovkov, Staroplaninski legendi

Резюме: Статията разглежда функциите на традиционното народно облекло в няколко разказа от сборника „Старопланински легенди“. В съответствие с фолклорната традиция облеклото служи за изразяване на социалната и общностната принадлежност, функционирайки като маркер на идентичността и като израз на светогледа на индивида. Чрез анализ на видовете облекла, техните цветове и някои декоративни елементи, представени в разказите, се разкриват допълнителни значения, произтичащи от метафоричния пласт на творбата. По този начин изследването допълнително потвърждава високата художествена стойност на творчеството на Йовков.

Ключови думи: традиционно облекло, анализ на цветовете, семиотика, Йордан Йовков, Старопланински легенди

Семиотичното закодиране на послания и дублирането им в буквалния слой на повествованието обогатява една литературна творба, придава ѝ завършеност и е гарант за нейния дълъг живот в полето на критиката и в сърцата на читателите. Идеален пример за каноничен писател, който умело преплита реалиите на предметния свят с образите на действителния, е Йордан Йовков. Разказите в сборника „Старопланински легенди“ са вдъхновени от фолклора и преданията на времето. Традицията намира отражение в сюжета на творбите, манталитета и външния вид на персонажите. Народното облекло в разказите допълва естественото звучене на „легендите“ и провокира към задълбочени интерпретации на текста.

По дрехите посрещаме…

В някои творби от сборника „Старопланински легенди“ героите са въведени чрез портретни характеристики, в които акцентът е поставен върху подробното описание на облеклото им. Във фолклора дрехата отразява вярванията на човека, разкрива детайли за неговия социален статус, мястото му в обществено-родовата йерархия и житейските му преживявания. Тълкуването на вплетените в одеждата знаци разкрива интересни подробности от метафоричния пласт на творбите и обогатява представата за вътрешния свят на Йовковите герои.

Анализът на разказите в полето на семиотиката задава по-задълбочена перспектива на възприемането. Акцентът в изследването е поставен върху традиционните дрехи и техните функции в съзнанието на фолклорния човек. Анализът на емпиричния материал от откъси от разкази в настоящия труд служи за аргументиране на тезата, че в описанията на облеклото на персонажите е закодирана посоката, в която героите ще се развият в хода на действието – техните стремления, желания и готовност за действие личат още от дрехите им. Според представите на традиционния българин дрехата е важна част от бита. Тя заявява индивидуалния усет, семейното положение и статута на носителя си, разкрива нагласите му спрямо света, в някои случаи дори настроението и субективните му вътрешни преживявания. В творбите е представен периодът на османското владичество на Балканите. В тази връзка голяма част от героите са от турски произход. Йовков, естествено, се е постарал да опише достоверно и техния външен вид – също толкова подробно, колкото и при персонажите българи, са описани типичните турски дрехи за периода. В текста на места са използвани „Турски извори за българската история“ (Тодоров, Калицин 1977), но основния източник за значението на елементите на облеклото е „Знаците на българското традиционно облекло“ (Ганева 2003). Този избор е подкрепен от факта, че действието се развива в населени места с българи в рамките на Османската империя. С оглед на по-лесното доказване на тезата анализът е направен предимно от гледна точка на типично българските разбирания за значението на традиционните дрехи. Изрично е споменато, ако анализът е от гледна точка на мюсюлманската култура. В подбраните разкази от „Старопланински легенди“ облеклото, което героите „са избрали“, е в унисон с характерите, намеренията и житейските им цели. Ходът на действието потвърждава това твърдение, като винаги се развива в унисон със знаците във външния вид на героя.

Към дрехите има и различни допълнения – украшения, прическа, ритуални символи и подобни. Те са свързани както с личните и социалните разбирания на/за героя, така и с метафорични внушения на текста и също са обект на анализ.

Друг код, през който фолклорният човек демонстрира пред света своите вярвания и нагласи, е цветът. Свидетелство за това намираме в ежедневието, ритуалите и обичаите на традиционния българин. В тях цветът е отражение на личностните и общностните вярвания, създава чувство за единство и във времената на владичество оразличава българина от останалите жители на Османската империя. Анализът на избраните от автора цветове заема ключово място в проучването. В разказите цветът служи за допълване и затвърждаване на функцията, която конкретната дреха изпълнява. Облеклото, украшенията и цветовете задават перспектива за интерпретиране на текста и помагат за по-задълбоченото вникване в метафоричния пласт на творбите. След направените уточнения и изведената теза е време да разгледаме конкретни доводи от текстовете.

Пауновото перо – украшение за чалма и калпак

Мъжкото традиционно облекло присъства като мотив основно в разказите с централен персонаж турчин. Сдвояване на образа по линия на дрехите има в разказите „Индже“ и „Най-вярната стража“. С изграждането на образите на двамата герои – хаджи Емин и Индже – се постигат различни смислови внушения. Хаджията персонифицира силното мъжко начало, непоклатимата упоритост и надмощието. В образа на Индже, от друга страна, е вплетена идеята за нравствения катарзис, за дълбоката душевност и ранимата същност на мъжа. Индже претърпява развитие в сюжета на разказа, за разлика от хаджи Емин, който неотклонно следва целта си и остава непроменен. Освен чрез действията на персонажите, това може да се потвърди и при разглеждането на облеклото им.

Портретната характеристика на турчина в „Най-вярната стража“ в кулминацията на разказа, след грабването на Ранка, е изградена по следния начин: „Без връхната си дреха хаджи Емин изглеждаше още по-тънък и по-строен, отпред на зелената му чалма стърчеше пауново перо“ (Йовков 2002: 42). От описанието могат да се изведат няколко семиотични характеристики на ситуацията. На първо място, свалянето именно на връхната дреха е много ключово за обогатяването на смисъла. В „Знаците на българското традиционно облекло“ Р. Ганева изтъква следното: „Няма друга част от традиционния мъжки костюм, която по-категорично да е свързана с обозначаване на семейното положение. (…) Тя е възприемана като обредна, пазена е като най-скъпа вещ и е обличана при особени случаи“ (Ганева 2003: 204). Горната дреха на хаджи Емин е свързана с неговото желание за брак с Ранка. Даването на облеклото има перформативна функция, ходът на събитията се променя в полза на хаджи Емин и крайната му цел – бракът – е постигната. Като аргумент за това твърдение служи и описанието от предходна част на текста, в същата композиционна цялост: „Той слезе и първото нещо, което направи, бе да съблече дрехата си и да я хвърли върху Ранка. Никой не трябваше да види лицето на жена му“ (Йовков 2002: 42). Първо, слизането от коня може да се тълкува като акт на приемане. Турчинът преди всичко е част от властващата сила в историческия период, в който се развива действието. Преминаването към земята е вид приравняване с любимата българка, също приемане и знак на уважение. Събличането е еднозначно на откриване и заявяване на грижовни намерения. Глаголът, с който е описано действието за даване на дрехата, е „хвърли“. Фокусът е върху динамиката на действието, вероятно свързана с желанието за съхранение и страха от загуба на любимата. В следващото изречение Ранка вече е определена като „жена му“. Тук е поставен акцент върху принадлежността. Страхът „никой да не види лицето ѝ“ може да се обвърже с мюсюлманския ритуал по забулване на омъжената жена. От друга страна, може да бъде разгледан като българския обичай лицето на булката да бъде закрито по време на сватбата. И в двата случая смисловото внушение отвежда към желанието за брак. Тази идея присъства и в първия посочен цитат от текста („Без връхната си дреха хаджи Емин изглеждаше още по-тънък и по-строен, отпред на зелената му чалма стърчеше пауново перо“) (Йовков 2002: 42). В доктрината на исляма зеленият цвят характеризира волята, символизира надежда и плодовитост, също е цветът на съхранената мюсюлманска чест  (Алмалех 2007: 175-176). Тези описания съвпадат с внушението на представената сцена и задават ключ за правилното ѝ осмисляне на символно ниво. Последният детайл – пауновото перо – също насочва към идеята за женитба. Паунът като образ в българската обредна традиция се свързва със сватбата. В сватбените песни младоженецът се оприличава на паун, а булката – на пауница (Михайлова 1996: 3). Като образ е свързан още и с фертилността, а „…перата му се явяват в ролята на знак за преход към сватбата“ (Михайлова 1996: 4). Сватба наистина има. Свидетелство за това са синовете на Ранка и хаджи Емин – „най-вярната стража“.

Друг образ, в който са вплетени подобни фолклорни вярвания, е този на Индже. Както стана ясно, това са двамата протагонисти от османски произход, чиито образи са близки по линия на облеклото. В началото на разказа Индже е описан така: „Със синьо еничерско джубе, светнало от сърма, с червени шалвари. Но на главата си той не носи бяла чалма с меки гънки, а висок самурен калпак с възбърнато настрани дъно. И там, гдето дъното се закопчава, втикната е китка паунови пера“ (Йовков 2002:93-94). В представения момент от експозицията на разказа младият главатар е облечен с връхната си дреха – „джубе“.  Тук, има основания да се предположи, е засвидетелствано друго значение на връхната дреха – в българската традиционна общност тя се счита за знак на главата на рода. Свързаността с пътуването – едно от основните занимания на мъжа в традиционния свят – предопределя значението ѝ на типично мъжка дреха (Ганева 2003: 210). Ролята на предводител на еничарите е подчертана чрез връхната му дреха. Синият цвят в доктрината на исляма символизира низката душа, свърза се със студ и сухота (Алмалех 2007: 179). В експозицията и завръзката на повествованието Индже наистина е представен като жесток кръвопиец – дрехата отново е в унисон с душевните характеристики на персонажа. Също така синьото се свързва със земята и пасивността (пак там). В началото на повествованието отсъстват доказателства на ниво облекло за желанието за задомяване на турчина. Акцентът е поставен върху дивото у османеца, неподчинимото на семейния живот. Още в началното описание на еничаря е синтезирана идеята за невъзможното пълноценно включване в българския патриархален свят заради лютия му нрав. В хода на разказа Индже претърпява най-яркият в Йовковото творчество морален катарзис. Опитът за изкупуване на греховете обаче не е достатъчен. Толкова неприсъщо е на Индже да не безчинства, че съдбата сякаш сама прекъсва неговия опит да бъде добър.

Следващият по-интересен елемент от облеклото на турчина са неговите шалвари. Първо, във фолклорно отношение, преминаването от рокличка към панталон с два крачола се счита за първоначалното демонстриране на мъжкополови характеристики. „Категоричен знак за полова идентичност сред елементите от традиционния мъжки костюм, гащите са използвани, за да демонстрират мъжкото начало…“ (Ганева 2003: 179). На второ място, червеното в исляма се свърза с огъня, с неговата топлина и сухота (Алмалех 2007: 172 и 179). Чрез езика на цветовете отново се акцентира върху сухотата на Индже, която е свързана с неговата невъзможност да изгражда стабилни връзки с хората около себе си. Образът му е изграден върху дуалности, метафоричният пласт през дрехите набляга на неговото вътрешно противоречие, на битката между студа и топлината в душата му. Синьото също така символизира пасивност, докато червеното е свързано с активността (Алмалех 2003: 172), което препотвърждава идеята за вътрешната некохерентност на персонажа.

В следващото изречение от разглеждания цитат се потвърждава идеята за нетипичността на Индже: „Но на главата си той не носи бяла чалма с меки гънки…“ (Йовков 2002: 93-94). Според народните традиции в Османската империя джубето в съчетание с бяла чалма е отличителното облекло на „улемите“ (учените и носителите на ислямската доктрина) (Тодоров, Калицин 1977: 393). Индже наистина не е „учен“, което донякъде обяснява избора му, но тук по-интересен е отказът от белия цвят. В доктрината на исляма той символизира чистотата. Бялото е част от системата от три цвята, свързва се също с триъгълника и така „отразява основното понятие като единство на дух, душа и тяло, които са състояние на всяко създание“ (Алмалех 2007: 168). Съзнателният отказ на турчина от белия цвят е доказателство за душевната поквара и изначалната обреченост на Индже.

Интересна е следващата част на изречението: „…висок самурен калпак с възбърнато настрани дъно“ (Йовков 2002: 93). Тук си проличава желанието на Йовковия персонаж да се задоми. Според българския фолклор калпакът на ергените се носи именно островърх и закривен настрани (Ганева 2003: 243). Желанието за откриване на съпруга е потвърдено както от действията на Индже, така и от последния детайл – китката паунови пера на калпака. Вече бе изяснена функцията на пауновото перо в българския фолклор. В този разказ стремежът към създаване на семейство е потвърден и от името на героинята, която еничарът избира за своя жена – Пауна. В обобщение, в образа на Индже са закодирани множество противоположности, които са присъщи и на характера му и не позволяват на героя да се впише в общоприетите норми. Желанието за усядане, заявено и през метафоричния, и през буквалния пласт на творбата, е налице, но буйният нрав на героя му пречи да осъществи докрай намеренията си и да се поправи.

В дрехите на хаджи Емин и Индже присъстват подобни фолклорни елементи, които сближават двата образа. Персонажите са водени от идеята за брак. На сюжетно ниво хаджи Емин съумява да вземе Ранка. Символното значение на облеклото му също свидетелства за стремежа към женитба и успешното ѝ осъществяване. Индже обаче в хода на действието губи Пауна и не успява да реализира докрай добрите си намерения да се поправи. Фаталният му край е предначертан от неговата непостоянност, закодирана и в описанието на дрехите му. Оттук може да се изведе първата функция на дрехите в изследваните разкази – да предизвестяват резултата от действията на героя, който ги носи. Този извод е в подкрепа на тезата, че народното облекло в „Старопланински легенди“ има надбуквален смисъл. Разгледахме турското облекло от гледна точка на българските фолклорни разбирания. Предстои да се анализират типично българските дрехи.

Червеното було и черната смърт

Друг образ, в който Йовков умело вплита символиката на цветовете и облеклото в българската традиция, е този на Тиха от разказа “През чумавото”.

Червеното и черното са най-често използваните цветове в разказа. Те служат като акценти в иначе „безцветните“ описания. Употребата им на ключови места в текста е свързана с идейното внушение, което носят. Черното е цветът на смъртта и траура, на непознатото и тайнственото, на отвъдното. Червеното се свързва със страстта и нечистотата, има предпазна сила, но и представя низостта и падението. Двата цвята образуват смислово единство, като допълват значенията си – опустошителна страст и черна смърт. Очите на Тиха са черни, а с волния си нрав подбужда у възрастните мъже страсти: „А старците клатеха глава, смееха се и в сладкото опиянение на виното, което сякаш ги люлееше на люлки и ги караше да забравят възрастта си, тая черноока мома им се виждаше такава палава, такава хубава!“ (Йовков 2002: 119). Тя представя образа на жената изкусителка и носителка на греха. Волността на девойката и решението на баща ѝ да вдигне сватба в чумаво време са две сериозни нарушения на традиционните социални норми. Населението на селото – подвластно на решенията на хаджи Драган – предусеща последствията от решението му. Интуитивното чувство за гибел се усеща още в началото на разказа: „Но през оградата на градината заничаха вейки с жълти едри дюли и старците си помислиха, че ако те изглеждат тъй хубави, то е затуй, защото утре не ще има ръце, които да ги откъснат. Когато стигнаха под асмата и повдигнаха очи, там нямаше толкова листи, колкото грозде. И тия черни, набити гроздове им се сториха също тъй прокоба на напаст“ (Йовков 2002: 118). Общото настроение е под знака на черния цвят.

Въпреки че подробно описание на външния вид на Тиха липсва, сватбеният ритуал е описан с важни за идейния пласт подробности. Най-запомнящото се описание на бъдещата булка е: „Върху черните коси на Тиха сложиха червено було и пръстите на момичетата бързо започнаха да го диплят, да го редят” (Йовков 2002: 125). Булото е най-важният атрибут, с който се заявява новата (моментна) роля на девойката в българската фолклорна сватба. В дните на ритуала се практикуват множество ограничения, за да не се предизвикат злите сили.  Червеният цвят на булото изпълнява именно предпазна функция, свързва се с плодовитостта и женското начало (Алмалех 2007: 172). В този смисъл, ритуалната нормираност в разказа е спазена. Разглеждан самостоятелно, цитатът не представлява особен интерес. В контекста на разказа обаче червеният цвят придобива нова семантика – на „ритуална нечистота и женското начало в ниските му качества“ (Алмалех 2007: 142, 156). Любовта на Тиха към Величко е доказателство за порочната невярност към годеника ѝ. Червеното се свързва с нравствената поквара на момата. Черната ѝ коса отново е знак за тайнственост, нечисти сили и смърт.

Финалната сцена с падането на червеното було върху двамата влюбени потвърждава и затвърждава греховната им връзка (пожелана преди брака), прави ги съучастници в нравственото падение. В единствното описание на Величко също е откроено черното: „И ето, на това място се появи мъж, млад, но почернял, прашен. (…) Поиска да пристъпи, но се присви в страшни гърчове, на лицето му се появиха черни петна“ (Йовков 2002: 126). По този начин е подсилена връзката между Тиха и Величко, образите им са сближени по линия на фаталното. „Черната“ смърт застига любимият на Тиха, но червеното було скрива истинската любов от очите на селяните. Хората са дошли да се радват на сватбената вакханалия и изгодата от празненството със заможния хаджи Драган. Разказът развива и мотива „пир по време на чума”. Червеното се свързва и с хюбриса на цялата общност. Може да се приеме, че Тиха е лишена от идентичността си по време на сватбата – това е функцията на булото (Иванова 1984: 144). В такъв случай тя е анонимен представител на селския колектив и вината за оскверняването на ритуала става обща за всички участници във веселието. Червеното става маркер за цялостната девалвация. Идеята за общественото падение е зададена още в епиграфа на разказа: „Не оста чисто ни едно село, грех ради наших!“ (Йовков 2002: 117).  А чий е по-сериозният грях – личният или общественият – е проблем с морално измерение, който надскача рамката на творбата.

„През чумавото“ задава още една функция на облеклото и цветовете в разказите – да дават допълнително разяснение за случващото се. Тук булото само по себе си е просто част от ритуала, а акцентите в червено и черно са водещите. Те придават нов метафоричен смисъл на предметните образи в произведението и задават семиотичен ключ за по-правилно тълкуване на действителността. Тази функция на цветовете се наблюдава и в следващите разкази.

Шибил между синьото и червеното

Историята на нещастната любов между Шибил и Рада е една от най-запомнящите се в българската литература. Гибелта на Мустафа, отказал се от всичко заради обичта си към българката, се оказва предначертана в знаците от облеклото му. Описанията и цветовият код в разказа засилват още повече емоцията на читателя.

Първото описание на турската свита, от която е част Шибил, е доста оскъдно: „И както правеха и друг път, хайдутите препречиха пътя, изправиха се там, страшни, брадясали, наметнати с черни арнаутски гугли, отрупани с оръжие“ (Йовков 2002: 7). Тук черната гугла (вид шапка) е част от облеклото на колектива, тя служи за илюстриране на принадлежност и за уеднаквяване. Скрити са индивидуалните черти на Шибил, той е описан като част от масата. Тук присъства вътрешното му нежелание да се разкрие. Образът му е въведен много плавно и постъпателно. В завръзката на разказа – срещата с Рада – се разкрива още само един детайл от облеклото на османеца: „Шибил погледна ръката си, сложена върху тапанджата на пушката: червеното сукно наистина беше се скъсало“ (Йовков 2002: 9). Преминаването от черното към червеното се свързва с отварянето на вътрешния свят на персонажа. Душевността му, както става ясно от сюжета, се разкрива едва след срещата с Рада и тази откритост става причината останалите хайдути да го изоставят. В доктрината на исляма „черното е скрито в неговия (своя – б.м., А.Д.) блясък“ (Алмалех 2007: 171). Тази трактовка става ключ за осмисляне на идеята, че Шибил действително е душевно богат, но има нужда от външен стимул, за да се разкрие. Червеният цвят се свързва с живия дух и неговата активност (Алмалех 2007: 172). Наблюдава се движение от застой към оживление, от мрак към светлина (червено – огън). С погледа към червеното сукно е заявено желанието за промяна, което е засвидетелствано и в сюжета. В българската традиция червеното, както стана дума по-горе, се свързва със сватбата. Именно желанието да се ожени за Рада кара младия турчин да слезе в града, обричайки се на сигурна гибел. Едва в последното описание преди тази илюзорна сватба Шибил присъства в пълния си блясък:  „Но как е пременен! Дрехи от синьо брашовско сукно, сърма и злато. Тънък и висок, малко отслабнал, малко почернял, но хубав и напет. В ръцете му броеница от кехлибар и стрък червен карамфил – броеницата от бея, карамфилът от Рада“ (Йовков 2002: 15). Интересна тук е символиката на златото. От една страна, героят е разкрит в пълнота – скритият блясък, заложен първоначално само в черната му шапка, се проявява напълно наяве. Шибил е направил ясния житейски избор да се отдаде на любовта си към Рада. От друга страна обаче, в неговите златни украшения е заложена идеята за преход към отвъдното, известна в мюсюлманската традиция (Алмалех 2007: 177). Възможна е интерпретацията, че Шибил е усещал предстоящата си гибел. Златото обаче потвърждава готовността му да загине в името на любовта. Може също да се предположи, че заради безчинствата в миналото на героя той е възпрепятстван като Индже да получи бленуваната любов. Желанието за брак обаче ясно е демонстрирано с носенето на червения карамфил от Рада. Открадването на китката на девойката при приставане е типичен фолклорен мотив, който присъства и тук. Броеницата пък е част от атрибутите на родовата общност, към която Шибил желае да се присъедини. Скъсването ѝ в последната част от разказа демонстрира прекъсването на връзката с тази група, докато запазването на цветето от Рада ясно заявява намерението му да остане верен на любимата си и след смъртта. Последният детайл от края на разказа – размахването на бялата кърпа („От черковното кафене, от прозореца, някой отчаяно размахваше бяла кърпа“ (Йовков 2002: 16)) – също се свързва със смъртта. В мюсюлманството именно белият цвят символизира отвъдното (Алмалех 2007: 170). В българския фолклор той се свързва с ритуалната чистота (пак там). Неопределителното местоимение „някой“ загатва ролята на съдбата, която се намесва, за да осигури на влюбените чистата връзка, към която се стремят. Развяването на бялата кърпа има двойствено значение, но със сигурност е свързано с непорочната любов и отпраща към мотива „За сърцата, що се любят, и смъртта не е раздяла“.

Описание на облеклото има и в портретната характеристика на Рада: „Синя джанфезена рокля, елече от ален атлаз, пъстра божигробска престилка, сребърни пафти“ (Йовков 2002: 8). Първо, с облеклото на Рада е заявено нейното самочувствие и високият ѝ социален статус. Роклята е значително по-нов атрибут, който измества сукмана от българското народно облекло. Единствено по-богатите девойки са можели да си позволят закупуването ѝ. Синият цвят също се свързва с придържането към модните тенденции на периода. Тъмните краски стават водещи за традиционното облекло от по-ново време и изразяват самочувствието и усъвършенствания вкус на девойката към модното (Ганева 2003: 33). Елекът е от малкото връхни дрехи, които младата неомъжена мома има право да носи според традиционните разбирания (Ганева 2003: 77-78). Придържането към традицията се свързва с нравствената чистота на Рада. Червеният цвят („ален атлаз“) е ключов за традиционната българската сватба и следователно свидетелства за желанието ѝюна девойката за встъпване в брак. С идеята за предстояща сватба се свързва и престилката, която при традиционните одежди е възприемана като знакова за желанието на момата да се задоми (Ганева 2003: 59). На последно място са пафтите. За максимална обективност следва да се отбележи, че те са атрибут на омъжените жени (Ганева 2003: 88-89). Дали включването им в облеклото на Рада е грешка при проучването на автора, или става дума за местна особеност при обличането, не може да се установи. Неясно към този момент от текста остава също дали има вече сключена сватба или предложение за такава между Рада и неидентифициран от текста момък. Краят на творбата обаче категорично отхвърля подобна идея. Във финала Рада показва истинската си любов към Мустафа, като взима решението да загине до него. В този контекст най-правдоподобно е наличието на пафти да се съотнесе с цялостното желание на момичето да се омъжи, заявено чрез дрехите му. Повторното описание на облеклото – „Облякла се е в най-хубавата си премяна, ален атлазен елек, синя джанфезена рокля“ (Йовков 2002: 14) – препотвърждава готовността за сватба. Опърничавата дъщеря на Велико кехая се противопоставя на повелята му и любовта между Рада и Шибил остава една от най-красивите трагични истории в българската литература. Функцията на народното облекло в този разказ е да разкрие намеренията на персонажите и да покаже красотата на вътрешния им свят в пълния ѝ блясък.

По синия сукман и плитките ще я познаете

Следващият разказ, в който облеклото на героинята е в унисон с характера и действията ѝ, е „Постолови воденици“. Женда е много нетипична българска невеста, възприемана е от останалите персонажи като вещица и лековатото ѝ поведение намира отражение и в непредставителния вид на дрехите ѝ. Първото описание на младата жена е следното: „Сукманът се изопваше върху коравата й снага, едната й коса току падаше отпред и тя нетърпеливо я отмяташе назад. Имаше големи коси. Когато и двете й плитки бяха отзад, увисваха до под коленете й, като два черни смока“ (Йовков 2002: 70). Сукманът, както беше изяснено, е обикновена горна дреха от традиционното женско облекло. Непокриването му с връхна дреха обаче може да се счита за първата проява на непристойното поведение на Женда. Според българските разбирания връхната дреха принадлежи на омъжените жени и неносенето ѝ следва да бъде проява на неуважение към съпруга и семейството му. Волният характер на героинята е неразривна част от нейната същност, но поведението ѝ е в абсолютен разрез със социалните норми. Освен това е много важен начинът, по който е разположена косата на жената. Единствено неомъжена девойка може да ходи с открита коса, за да бъде оглеждана от евентуалните женихи, докато за омъжената жена подобно действие е абсолютно забранено (Ганева 2003: 126). Въпреки че първото описание не е напълно еднозначно по въпроса дали плитките на Женда са покрити, в следващото вече има ясен отговор: „Ръченикът й беше се изхулил и косата й беше бухнала (…)“ (Йовков 2002: 75). Непокриването на косата е груб жест на неуважение към традиционните разбирания. В този разказ облеклото на героинята се припокрива с начина ѝ на поведение и двете могат да се съотнесат към буквалния пласт на творбата. И все пак освен като маркер на лековато държание, облеклото на Женда е и начин за противопоставяне на сивото ежедневие, на привичките и еднообразието на селския живот: „Между големите калпаци и сиви аби мяркаха се белите ръкави и синият сукман на Женда. Понякога се виждаха и плитките й — разиграни два черни смока“ (Йовков 2002: 77). Със своята пъстрота и веселост Йовковата героиня заема позиция над ежедневно-битовото. Синият цвят няма конкретно значение в българската традиция. В случая е важна ролята на цвета изобщо като още един оразличаващ елемент. Дионисиевото начало у Женда е чуждо и неприлично за селската общност, от която тя е част. Ликвидирането ѝ от пространството, на което се оказва неприсъща, е едно завръщане към нормираното – синият сукман и разпуснатата коса за заменени от черните аби и забрадените плитки. И животът продължава, сив и спокоен.

Народното облекло и цветът в „Постолови воденици“ служат да се заяви житейската позиция на героинята. Тук е изтъкната функцията на дрехата като средство за заявяване на идентичност, личностни нагласи към света и начин за оразличаване от определена социална група.

Червеният пояс на белокосия старец

Последният разказ, в който облеклото на персонажа разкрива и част от символния пласт на произведението, е „Юнашки глави“. Дядо Руси е представител на възрастното поколение и дрехите му го доказват: „Докато повечето селяни бяха навлекли вече френски дрехи, дядо Руси носеше още сиви потури и червен пояс“ (Йовков 2002: 56). Тъмният цвят на долнището на дядото е показателен за неговата преклонна възраст, тъй като по-ярките цветове и орнаменти са присъщи на долните дрехи на по-младите мъже (Ганева 2003: 183). В контраст с подобаващите на възрастта на дядо Руси потури е неговият червен пояс. Остаряването се свързва със загубата на мъжката потентност и в традиционните разбирания това налага някои забрани и ограничения. Поясът на стареца трябва да е в тъмен цвят, без украси (Ганева 2003: 217, 258). Изборът на дядо Руси да препаше червен пояс се свързва с неговия млад дух, с непремиримостта му и желанието да подкрепи младите хайдути. В българския песенен фолклор цветът символизира свободата и живота (Алмалех 2007: 173). Дядо Руси имплицитно избира младостта и вредом с нея вярата в светлите идеали на Милуш и другарите му. Жизнеността на стареца е по-голяма от тази на съселяните му.

Старецът е представен като тясно свързан със селото и съответно с общността в него. В момент, в който мъжете отказват да тръгнат заедно със смелите хайдути, обричайки ги на сигурна гибел, дядо Руси снема своя пояс. Този жест в представата на фолклорния човек се свързва с прекъсването на връзката с общността. Старецът сякаш се освобождава от социалната си роля и става верен единствено на собствените си житейски възгледи. В сублимения момент, когато мъжете се крият, единствено дядо Руси излиза да изпроводи младите: „Трябва да е бързал, защото не беше сварил да опаше червения си пояс, а беше излязъл по вракузун“ (Йовков 2002: 64). Вракузунът (конопена връвка, с която се придържа долнището към кръста) обикновено е прикрит с пояса. Показването му е метафорично свързано с разкриването на вътрешният свят на героя и на неговите надежди за по-добро бъдеще. Този детайл от интимно-личното пространство на дядо Руси показва отношението му към външния свят. Неговата морална отдаденост на каузата и жертвоготовността му надделяват пред спазването на обществените изисквания. В края на разказа дядо Руси се освобождава от обременеността на социалната си роля и следва порива на сърцето си. Наличието на червен пояс в преклонна възраст загатва за жизнеността и младия несломим дух на дядо Руси, но свалянето му заявява категорично житейската му позиция. В този разказ функцията на народното облекло е да разкрие моралната и позиция на персонажа. Дрехата отново служи за отбелязване на ролята в социално-родовата йерархия. Премахването ѝ всъщност показва голямата ѝ важност за вписването в обществените стандарти. Едва с премахването на пояса си Руси престава да бъде „дядо“.

…по метафорите ги изпращаме

Като обобщение за функциите на народните дрехи в разказите от „Старопланински легенди“ служи цитатът „Облеклото е културният двойник на човека, неговото второ „Аз“ в системата от вещи“ (Дечева 2005: 5). Фолклорният човек е суеверен и преднамерен, той се стреми към познатото и отбягва новостите. Архаичните представи за света и битието оставят своя отпечатък върху традиционните дрехи, като ги превръщат в най-доброто свидетелство за времето и нравите. Облеклото на българите от периода на османското владичество се превръща в смислов код, който отразява духа на единна общност със строго нормирани разбирания и традиции.

Интерпретирането на символиката на дрехата в разкази от сборника „Старопланински легенди“ е нестандартен способ за подплатяване на смисловия пласт на разказите. Чрез знаците на народното облекло се предначертава съдбата на героите и се разкриват техните стремления за бъдещето. Дрехите спомагат заявяването на житейските позиции и дават отговор за съдбата на персонажите още преди да се е развило сюжетното действие. С анализа на емпиричния материал доказахме, че дрехите имат функцията да предизвестяват резултата от действията на героя, който ги носи; да дават допълнително разяснение за сюжетното действие; да разкриват намеренията на персонажите и да покаже красотата на вътрешния им свят в пълния ѝ блясък; да показват принадлежност към дадена социално-родова група или определена общност; да оразличат човека, който ги носи, от група, от която не желае да бъде част. Символиката на цветовете в българските и в мюсюлманските разбирания също подсилва тези внушения. Тезата, че дрехите подсилват достоверността за описания свят и обогатяват метафоричните внушения на творбата, е успешно доказана.

Умелото проучване на българското фолклорно облекло, майсторското му вплитане в сюжета на произведенията и последователното допълване на вътрешния свят на персонажите посредством реалии от народния бит отреждат на Йордан Йовков званието „най-съвършеният стилист в българската литература.“

Библиография

Алмалех 2007: Алмалех, М. Езикът на цветовете: Цветовете в балканския фолклор. Библейско червено. Рекламата – цвят и символи. София: Аскони-Издат, 2007.

Ганева 2003: Ганева, Р. Знаците на българското традиционно облекло. София: Университетско издателство Св. Климент Охридски, 2003.

Дечева 2005: Дечева, М. Етнология на облеклото в България – традиции и перспективи. 2005.

Иванова 1984: Иванова, Р. Българската фолклорна сватба. София: БАН, 1984.

Йовков 2002: Йовков, Й. Старопланински легенди. София: Захарий Стоянов, 2002.

Михайлова 1996: Михайлова, Г. Паунът и неговото перо (план на изразяване) – В: Българска етнология. Кн. 1. (Съст. Г. Михайлова). София: АИ-БАН, 1996.

Тодоров, Калицин 1977: Тодоров, Н., Калицин, М. (Съст.) Турски извори за българската история. София: АИ-БАН, 1977.

За автора

Александрина Димова Димова е студент в четвърти курс в специалност „Българска филология“ във Факултета по славянски филологии на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Академичните ѝ интереси са в сферата на българската литература от междувоенния период и годините след 1944 г., фолклора и съвременната лингвистика (конкретно влиянието на английския върху съвременния български език).

E-mail: dimova.aleksandrina03@gmail.com

© Александрина Димова

___________________________________________________________________________________

© Събитие и текст. Поредица към сп. „Филологически форум“, No 4, 06.10.2026 г.

Scroll to Top