„КНИГИТЕ“ НА ДАЛЧЕВ И „КНИГА“ НА БАГРЯНА: СРАВНИТЕЛЕН АНАЛИЗ В ДВА ПЛАНА
(ЕСЕ ЗА СМИСЪЛА НА ЧОВЕШКОТО СЪЩЕСТВУВАНЕ В ДИАЛОГА МЕЖДУ КНИГАТА И САМОТАТА)
Лидия Окада
Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“ (България)
Токийски технически университет (Япония)
Университет Вако (Япония)
Dalchev’s The Books and Bagryana’s The Book: A Comparative Analysis in Two Dimensions
(An Essay on the Meaning of Human Existence in the Dialogue Between the Book and Solitude)
Paisii Hilendarski University of Plovdiv (Bulgaria)
Tokyo University of Technology (Japan)
Wako University (Japan)
Резюме:
Abstract: This paper presents a comparative analysis of the poems The Books by Atanas Dalchev and The Book by Elisaveta Bagryana from two perspectives. One perspective focuses on solitude, silence, and spiritual seeking as reflected through the lyrical speakers, while the other explores lexical similarities and differences, spatial dimensions, and shifts in poetic perspective in the selected poems. Through references to the Christian tradition and selected literary works, the study investigates how Dalchev and Bagryana address the problem of the meaning of human existence in the dialogue between the book and the image of solitude. The proposed two-dimensional reading highlights the continuing relevance of existential questions in the works of both authors and contributes to a deeper understanding of them by combining thematic and lexical-poetic approaches to the analysis of the selected poems.
Keywords: Bagryana, Dalchev, poetry, solitude, meaning, books
Резюме: Текстът предлага сравнителен анализ в два плана на стихотворенията „Книгите“ на Атанас Далчев и „Книга“ на Елисавета Багряна. В първия план фокусът е поставен върху самотата, мълчанието и духовното търсене, представени през призмата на лирическите герои. Във втория се проследяват лексикалните сходства и различия, пространствените измерения и смяната на поетическата перспектива в творбите. Посредством препратки към християнската традиция и избрани литературни произведения изложението изследва начините, по които Далчев и Багряна поставят проблема за смисъла на човешкото съществуване в диалога между книгата и образа на самотата. Предложеният двупланов прочит откроява актуалността на екзистенциалните въпроси в творчеството на двамата автори и допринася за тяхното осмисляне чрез съчетаване на тематичен и лексикално-поетичен подход към изследваните произведения.
Ключови думи: Багряна, Далчев, стихотворения, самота, смисъл, книги
- За времето и творците
Атанас Далчев и Елисавета Багряна – две поетични души с нестихващ стремеж към духовното и интелектуалното осмисляне на света – започват да творят във времена, изпълнени с несигурност и промени. Българската действителност в края на деветнадесети и зората на двадесети век прилича на хаотично разпилени парчета от спомени за старото и надежди за новото. Следосвобожденският и следвоенен пъзел в страната е многопластов. Той цели да постигне географско пренареждане в унисон с националния идеал за обединение, да събере и подреди фрагментите, останали след кризата, причинена от ужаса на войните, и да съгради човешкия ребус за духовно израстване. Настъпва епохата, в която словото отново става „живо и действено“ (Евреи, 4:12) и се превръща в „пристанище и застъпничество, стена неразрушима, убежище, в покров и веселие“ (Софийска света митрополия: 2023).
Атанас Далчев е един от малкото световнопризнати български автори на миналото столетие (Rikev 2016: 204), пример за интелектуалец с глобален поглед над литературата. Той е лирически поет, в чието творчество, макар и не толкова популярни, могат да се открият и хумористично-сатирични произведения (Стоянова 2022: 38). Далчев е преводач от пет езика и литературен критик, чиито поглед се простира „отвъд предметите и материята“ (Игов 1996: 449). Въпреки че през юни 2026 се отбелязват 122 години от рождението му, дистанцията на времето в неговото творчество сякаш е невидима (Конедарева 2024: 3). Словото му е близко до многопластовите сетивни възприятия на неговите съвременници, до човека от двадесет и първи век и до душите на нашите предци. Поезията му е едно наситено вещно „пространство“, в което природата е маркер за времевите промени. Оскъдното присъствие на човека в нея – меланхоличен и самотен (Пую 2024: 155) – разкрива образа на самотното и мълчаливо съществуване и на засилващата се с всяко следващо поколение обвързаност на човека с вещите.
Едва единадесет години по-голяма от Далчев, Елисавета Белчева, известна с цветния си псевдоним Багряна, и до днес продължава да вълнува читателите със своите словесни краски. Богатото и́ творчество предполага наситена, нееднозначна и многопластова интерпретация (Борисов 2026: 118). Превеждана на повече от тридесет езика, поетесата търси смисъла на живота през призмата на женските копнежи, самотните пространства, откритите пътища и цветовете на любовта. В интервю пред репортер на Българска национална телевизия през 1988 година тя споделя: „Чрез поезията си разбрах, че хората могат да обичат литературата“ и „изкуството може да поддържа живота на един писател“ (БНТ 2024). Багряна пише за хората от нейното поколение, но също като Далчев, тя успява да отведе читателя векове назад или да се сближи с човека от бъдещето. На кръстопътя между традицията и модерното, между духовното и материалното, героинята в творбите и́ е в постоянно движение – веднъж в затворено местенце с дъх на самота, друг път странстваща по прашните друми на живота.
В настоящия текст чрез сравнително-съпоставителен анализ се представят цитати от стихотворенията „Книгите” на Атанас Далчев, публикувано в сборника „Стихотворения“, книга втора (1926), и „Книга” на Елисавета Багряна от стихосбирката „Сърце човешко“ (1936). Обсъждат се наблюдения на техни изследователи, както и препратки към други автори и литературни творби. Авторът си поставя за цел да сравни и интерпретира поетическите възгледи, свързани с непреходния екзистенциален въпрос за смисъла на човешкото съществуване разкрит чрез образа на самотата, както и някои особености на лексикално ниво. За постигане на тази цел се формулират два изследователски въпроса:
- Как образът на самотата е свързан с осмислянето на човешкото съществуване в поезията на Далчев и Багряна?
- Какви сходства и различия разкрива паралелният анализ на лексиката и смяната на перспективата в двете стихотворения?
Освен представената проблематика, в текста са поставени и допълнителни въпроси – някои реторични, други екзистенциални, които могат да бъдат обсъдени в бъдещи изследвания по темата.
- Образът на самотата през призмата на смисъла на човешкото съществуване
Разглеждано в по-широк план, многообразното вещно пространство в лириката на Далчев и природата, очертаваща границите на времето, напомнят на виртуалната реалност и физическата отчужденост на живеещите днес хора. Почти столетие по-късно, заобиколени от цифрови имагинерни вещи, човекът отново отмерва времето с „изгряващи и залязващи дни“, потънал в своя дигитален свят. И тук възниква въпросът: дали стиховете на поета не създават усещането за самотата в бъдещето така, както навяват спомени за миналото, прахта и книгите?
и денем и нощя;
все сам, аз не познавам хората,
не зная и света. (Далчев 1926: 28)
Усамотена и заобиколената от книгите е и лирическа героиня на Багряна, чиито безсънни нощи търсят смисъл, но намират само туптящо сърце и залети с букви бели листи. Докато мълчаливо бди над своята „книжка“, границите на реалното и имагинерното започват постепенно да се сливат:
живота и съня ти в нея се пресичат
и палят своята последна свещ. (Багряна 1936: 61)
Безсънните нощи, в които човекът потъва в страниците на книгите са също толкова живи и днес, когато модерните търсещи – дирещите отговори на екзистенциалните въпроси хора, се губят в безкрайното поле на дигиталния текст и аудио-визуалното пространство и животът им преминава между вещите и виртуалната реалност.
Не е ли именно тази отстраненост от света в търсене на смисъл присъща на виждащите през вековете поети и писатели? Дали великите литератори не съзират една и съща самота по пътя на осмисляне на съществуването през многопластови размисли и интелектуални схизми? Да си спомним за критичния мълчалив образ на магарето Бенджамин от онази причудлива нечовешка ферма („Фермата на животните“) или за отчуждеността на Уинстън Смит („1984“) в антиутопичния свят на Оруел (Orwell 2013; 2018), в който всеки индивид е изолиран и меланхоличен. Да се замислим и за тясната и задушна стая на Разколников („Престъпление и наказание“) и духовната изолация на Иван Карамазов („Братя Карамазови“) на недостижимия Достоевски (Достоевски 2005; Dostoyevski 2017). Големите поети и писатели винаги са успявали да преодолеят пространствените граници и да провидят през завесите на времето, нанизани на тънка нишка самота. Те оставят завета си като порции слова от неизчерпаеми екзистенциални перспективи, готови за осмисляне от търсещия читател. Те артикулират отчуждеността, но не за да всяват страх, а за да се чуе и разсъди над благия „глас на мълчанието“ (Личева 2007: 40); да акцентират върху идеите за смисъла на човешкото съществуване, съзрени в уюта на усамотението.
Самотата обаче невинаги навява чувство на самотност, а на уединение в тленното и на мир във вечното. Още в Свещените писания се споменава, че от ранните си години Свети Йоан Кръстител се подвизава в пустинята (Лука 1:80), а самият Спасител, Иисус Христос, се оттегля в усамотени места, където се моли и се бори с изкушенията (Матей 4:1–2; 1264, Лука 5:16).
Макар невинаги явно изразена, тази връзка с духовния свят, може да бъде усетена както в поезията на Далчев, така и на Багряна. Мълчанието и уединението, с които е изпълнено творчеството на двамата автори, оставят отворена порта, през която прозира духовната същност на човека. Това е духовност, която се изявява не в колективното, а в едноличното – в индивидуалното и безмълвно съществуване, характерно за най-верните подвижници в православния християнски свят.
„Не съм верующ, но не съм и атеист“, споделя Атанас Далчев пред неговия брат Борис (Джевиецка 2022: 422). Наред с „Книга“, в сборника му „Стихотворения“ излиза и стихотворението „Молитва“. Строфите му са наситени с духовния стремеж на една търсеща душа, която с цялото си същество се моли на Господ да и́ даде изконното познание и да я научи да живее, следвайки Неговия завет. Според един от изследователите на Далчев, Камен Рикев, в неговата поезия се наблюдава „забележим континуитет по отношение на християнския религиозен пласт“ (Михайлов 2021: 6).
Година след излизането на Далчевия сборник, Багряна издава стихосбирката „Вечната и святата“. В нея са публикувани няколко стихотворения, посветени на символите на Христовата вяра, в които централно място заемат идеите за духовността и смисълът на човешкото съществуване. Стихотворението „Святата (Старинна икона)“ е посветено на иконата на Пресвета Богородица, държаща младенеца на своите колене. В „Любов“ читателят се среща Мария Магдалена и Иисус Христос, а във „Вечерня“ ясно се откроява образът на Бог-Отец и се възпява „черковният кръст“ (Багряна 2002).
Лирическият герой на Далчев от стихотворението „Книгите“ преминава през своето индивидуално и лично изживяване, оттеглил се в самота и застанал пред „книгата разтворена“. Усамотението се усеща и в бдящата нощем лирическа героиня на Багряна в „Книга“. Героят на Далчев е „тръгнал към истините за света по сложен интелектуален път и под тежките томове на събраната книжна мъдрост, изгубил библейското блаженство на „нищий духом“ (Цанева 1985: 333). Героинята на Багряна също бди над страниците „с обрулено от този свят лице“. Загледан в природата, героят на Далчев се замисля за смисъла на човешкото съществуване, а болката и любовта при Багряна препращат към двата основни мотива на християнската вяра. И в двете стихотворения ясно проличава, че не чрез книгите, човек се доближава до блаженството на духовността („Блажени нищите духом“, Матей 5:3). Напротив, Далчевият герой губи „зарад книгите живота и света“, а „сърцето“ на Багряновата героиня „ще заспи завинаги“ над тях. Двамата герои контрастират с „нищите духом“, които са смирени и чисти, усамотили се, за да се избавят от гордостта и да отправят поглед към Бога. В противовес с този образ, лирическите герои търсят смисъла на живота в книжните знания и така по пътя са изгубили духовния мир. Чистата душа не усеща живота си като „изгубен“, а като изпълнен със смисъл – отправил се към „блаженството“ на вечността. Натрупването единствено на „книжна“ мъдрост, от друга страна, отдалечава човека от спокойствието, създава свят „глух и пуст“ (Далчев 1926: 28), свят на химерите, палещ своята „последна свещ“ (Багряна 1936: 61). И все пак накрая, до минорното звучене на последната строфа в „Книгите“ –
До мене ти не стигна никога,
о зов на любовта,
и аз изгубих зарад книгите
живота и света. (Далчев 1926: 28)
– стои една октава по-високо завършващият мажорен акорд в „Книга“, изсвирен с мелодичните слова на наследниците от бъдещето:
А те ще попрелистят тази малка книжка,
преди спокойно вечер да заспят,
и в полусън ще промълвят, въздишайки
„Каква съдба, какъв завиден път!… (Багряна 1936: 61)
Различната „тоналност“ на двата финала обаче по никакъв начин не отменя общия екзистенциален хоризонт в двете творби, а разкрива различни перспективи пред човешкия стремеж за откриване на смисъл и постигане на духовна цялост.
- Сравнение на лексиката и смяната на перспективата
Освен в смислово отношение, паралели между двете стихотворения могат да се проследят и на лексикално ниво, както и от гледна точка на „поетическото режисиране“ посредством систематичен анализ на лингвистичния фактор.
- Лексикална съпоставка
Поставени в различен контекст, но навяващи сходни чувства, в двете творби е акумулиран набор от повтаряща се лексика – „книга“, „живот“, „прелиствам“, „любов“, „нощ“. При Далчев думата „книга“ се среща два пъти в членувана форма – веднъж в единствено и веднъж множествено число, а при Багряна тя се споменава един единствен път в края на произведението, и то в двойно умалителна форма „малка книжка“.
„Животът“ при Далчев веднъж е „чужд“, а друг път принадлежи на лирическия „аз“, докато при Багряна е амбивалентен: от една страна, се отнася до четящия творбата „живота ти“, а от друга – изказът индиректно насочва към авторефлексия на лирическия говорител.
Глаголът „прелиствам“ при Далчев противостои на една добавена представка при Багряна, която внася допълнителни нюанси на преходност и динамичност – „попрелиствам“.
Далчевата „любов“ е недостигнал до героя „зов“, а „любовта“ при Багряна е подсилена със синонимичното понятие „обич“. Нейната лирическа героиня „краде от любовта“ заради книгата и „влага в нея всичко, що обича“.
Отбелязването на денонощието като времево измерение и в двете стихотворения е двуетапен процес. В „Книгите“ понятието „нощ“ се редува с „ден“ в първия и след това във втория куплет, докато „нощ“ в „Книга“ се споменава във втория куплет, а „вечер“ – в третия.
Лексикалната съпоставка между двете произведения показва, че въпреки ясно различимите съвпадения, повторяемостта на понятията при Далчев контрастира с еднократната им употреба при Багряна. Тази особеност допринася за по-силното усещане за самота в „Книгите“, макар този мотив да е водещ и в двете произведения. От друга страна, употребата на двете синонимични понятия „любов“ и „обич“ при Багряна, подчертава отличителната черта на нейната поезия, добавя щрихи на надежда и бъдеще и дава възможност за един по-оптимистичен прочит на финала.
- Пространствена перспектива
Пространството и в двете произведения е разделено на ден и нощ посредством употребата на различни лексикални средства. Срещу „и денем, и нощя“ и „изгрява ден, залязва ден“ на Далчев стоят „живота и съня“, „нощем бдиш“ и „вечер да заспят“ на Багряна.
При Далчев мнимият прозорец, през който героят наблюдава как „прилитат и отлитат птиците“, кореспондира с погледа към отминалите дни. При Багряна връзка с миналото правят запалената от живота и съня „свещ“, която препраща читателя към дните, в които предците ни са чели книгите си на свещи. Така с умели словесни похвати поетите внушават горчивото усещане за един угасващ в самота и изгубен в търсене на смисъл в книгите човешки живот.
И в двете стихотворения, във всеки куплет, авторите сменят перспективата на словесната картина така, както режисьорът сменя кадрите във филм. Далчевият герой трикратно употребява личното местоимение „аз“, говорейки в първо лице единствено число, в сегашно и в минало свършено време: „не познавам“, „не зная“, „прелиствам“, „изгубих“. Своята триизмерна перспектива авторът постига посредством промяната на глаголното лице и число (второ и трето лице единствено, и трето лице множествено число):
- Вещта („тя“): „Пред мен е книгата разтворена“ (Далчев 1926: 28);
- Природата („те“, „той“): „Прилитат и отлитат птиците“, „изгрява ден, залязва ден“ (Далчев 1926: 28);
- Лирическия герой („ти“): „До мене ти не стигна никога“, „години да четеш за чуждия“ (Далчев 1926: 28).
Багряновата героиня води разговор със себе си, посредством обръщение към лирическия събеседник, наситено с глаголи във второ лице единствено число – „влагаш“, „обичаш“, „крадеш“, „бдиш“, а употребата на личното местоимение „ти“ е еднократна. Поетесата сменя перспективата посредством смяната на говорителя. Тя преплита обръщението към читателя на „ти“ с глаголи в трето лице единствено и множествено число в сегашно и в бъдеще време („се пресичат“, „палят“, „ще заспи“, „ще попрелистят“, „да заспят“, „ще промълвят“):
- Сърцето („то“): „така над нея ще заспи завинаги“ (Багряна 1936: 61);
- Жизненият цикъл, хората („те“) „живота и съня ти в нея се пресичат“, „А те ще попрелистят тази малка книжка“, „и в полусън ще промълвят, въздишайки“ (Багряна 1936: 61).
Приликите и разликите в лексикалния запас, пространствените измерения и смяната на перспективата разкриват както сходства, така и отлики между двете стихотворения от лингвистична гледна точка. Засиленото усещане за самота, породена от търсене на смисъла в книгите при Далчев, в края на стихотворението оставя читателя в света на отминалите дни. Светът на уединението в стихотворението на Багряна, макар и гаснещ като свещ, е подсилен от характерната за поетесата идея за любовта. Така в края на творбата читателят се пренася в бъдещето, където сякаш се крие отговорът на екзистенциалния въпрос. По този начин общите мотиви и образи в двете произведения получават различна художествена реализация.
- Заключение
Стихотворенията „Книгите“ на Атанас Далчев и „Книга“ на Елисавета Багряна достигат до сходни внушения за самотата, обвързана с преходността на времето и смисъла на човешкото съществуване, посредством разнообразни стилистични и лингвистични похвати. И при двамата автори книгата се превръща не само във вещ, а в пространство на духовно търсене, в което човекът се стреми да открие смисъл, но постепенно се изгубва. Далчевият герой потъва в мълчаливото и затворено пространство на книгите, загледан в прелитащите като живота му птици, докато Багряновата героиня преживява словото с емоция и болка, раздавайки „любовта“ и „сърцето“ си на страниците. На ниските тонове в последните словесни ноти на Далчев се противопоставя хармоничната мелодия, звучаща като искра надежда при Багряна.
Лексикалните сходства, пространствените измерения и смяната на перспективата в двете произведения засилват усещането за вътрешна отчужденост и за търсене на духовен смисъл отвъд материалното и преходното. При Далчев се наблюдава по-висока честота на дублиращите се лексеми, което допълнително подчертава основния мотив на самотата. Вярна на стила си, Багряна прокарва идеята за любовта в две паралелни форми, макар и тя да е „открадната“ от бдението над книгата.
Самотата при Далчев и Багряна не е само символ на отчуждението, а пространство за размисъл и търсене на смисъл на човешкото съществуване през целия човешки живот. Лирическите герои и в двете произведения търсят смисъла по пътя на интелекта и писаното слово и по този начин се отдалечават от блаженството на духовността. Така, чрез тази поетична среща между човека, книгата и времето, двамата автори отвеждат читателя на самотно пътешествие, за да споделят своите екзистенциални вълнения. Далчев разкрива, че търсещият отговори единствено в книгите човек ще изгуби „живота и света“, а Багряна – че сърцето му ще „заспи завинаги“ над страниците. Със своите произведения и двамата поети насочват читателя към идеята, че срещата с духовността и смисъла на живота се намират отвъд книжното слово. Поетичното майсторство на Далчев и Багряна им позволяват да надхвърлят границите на своята епоха, да осъществят връзка с миналото, да осмислят идеята за бъдещето и да представят своите екзистенциални открития на читателя чрез гласа на мълчанието.
Библиография
Багряна 1932: Багряна, Е. Сърце човешко. Хемус, 1932.
Багряна 2002: Багряна, Е. Вечната и святата. София: Захарий Стоянов, 2002.
https://bagryana.litclub.bg/ [прегледан 23.6.2026]
Библия 2025: Библия Българско библейско дружество, София, 2025.
БНТ 2024: БНТ на 65: „Архивът разказва“ – Елисавета Багряна. Предаване: Библиотеката, 16.11.2024.
https://bnt.bg/news/bnt-na-65-arhivat-razkazva-elisaveta-bagryana-v378125-333981news.html [прегледан 26.06.2026]
Борисов 2026: Борисов, Б. Между сакралното и светското. Интертекстуалният потенциал Багряна-Фуко. – Colloquia Comparativa Litterarum, 12, 2026, с. 118 – 127.
https://doi.org/10.60056/CCL.2026.12.118-127 [прегледан 25.6.2026]
Далчев 1928: Далчев, А. Стихотворения. Книга втора. Т. Ф. Чипев, 1928.
Достоевски 2005: Достоевски, Ф. М. Престъпление и наказание. Захарий Стоянов, 2005.
Джевиецка 2022: Джевиецка, Е. Криптохристиянски – постапофатичен – постсекуларен. – Poznańskie studia slawistyczne, 22 (2022), с. 421-440.
DOI: 10.14746/pss.2022.22.22
Игов 1996: Игов, С. Кратка история на българската литература. Просвета, 1996.
Конедарева 2024: Конедарева, И. 120 години Атанас Далчев. – Литературен вестник, 24, 2024.
https://litvestnik.com/2024/06/19/120-години-атанас-далчев/ [прегледан 22.6.2026]
Личева 2007: Личева, А. Гласове и идентичности в българската поезия. Фигура, 2007.
Михайлов 2021: Михайлов, К. Изследване на незаобиколимостта на религиозното в творчеството на Атанас Далчев. – Литературен вестник, 23, 2021.
Пую 2024: Пую, К. Илюзорната повърхност на водата в лириката на Далчев. В: Любословие, 24, с. 154–161, 2024.
https://doi.org/10.46687/IQCS1987 [прегледан 23.6.2026]
Софийска света митрополия 2023: Софийска света митрополия. Свещено предание, правила и молитви. Молебен канон на Пресвета Богородица. Песен 9. 26-05-2023.
https://mitropolia-sofia.org/2023/05/26/молебен-канон-на-пресвета-богородица/ [прегледан 20.6.2026]
Стоянова 2022: Стоянова, Н. Атанас Далчев като хуморист и сатирик. – Научни трудове на Пловдивския университет. Паисиеви четения. Литературознание. Том 60, кн. 1, сб. Б, 2022, с. 36–51.
Цанева 1985: Цанева, М. Атанас Далчев. В: Творци на българската литература, том 3, (ред. Стримски и др.). Български писател, 1985, 333–341.
Dostoevsky 2017: Dostoevsky, F.M. Brothers Karamazov. IBC Publishing, 2017.
Orwell 2013: Orwell, G. Animal Farm. IBC Publishing, 2013.
Orwell 2018: Orwell, G. Nineteen Eighty-Four. Vintage Classics, 2018.
Rikev 2016: Rikev, K. Beyond the definition. Allegory in the Bulgarian Literary Thought and Atanas Dalchev’s poetry. – In: PFLIT, no. 6(9): 197−208, 2016.
За автора
Д-р Лидия Окада завършва бакалавърска степен по филология в Университета на Барселона (Испания), прави магистратура по приложна лингвистика и докторантура по филология в ПУ „Паисий Хилендарски“. Постдокторант е на JSPS в Токийския университет (Япония). Към момента учи втора магистърска степен и е лектор в няколко университета в Япония. Научните й интереси са в областта интердисциплинарните изследвания и включват билингвизъм, социолингвистика, невронаука и музикология.
E-mail: l.okada@wako.ac.jp
© Лидия Окада
_________________________________________________________________________________________
© Събитие и текст. Поредица към сп. „Филологически форум“, No 3, 18.07.2026 г.